Тя печели първия и единствен златен медал за България от зимни олимпийски игри. На 9 февруари 1998 г. хвърля българите в делириум, триумфирайки в индивидуалното състезание на 15 км в биатлона. За златото в Нагано е избрана и за спортист на годината на България и №1 на Балканите. Преди това е с два бронзови медала от световни първенства. През 2004 г. става и европейска шампионка в Минск в “нейната” 15-километрова дисциплина. Преди около 9 години е последното й състезание, а през март 2007 г. официално обявява края на кариерата си.
През септември 2015 г. кралицата на Българския биатлон Екатерина Дафовска се връща на трасето за първото си състезание от много време. Състезание от класа - на легенди като нея, знаещи какво е на световния или олимпийския връх. Олимпийската шампионка от Нагано е поканена от едно момиче, което живее в сибирския град Няган по време на игрите от 1998-а. 3-кратната олимпийска шампионка от Сочи 2014 Дария Домрачова призна пред “24 часа”, че Дафовска е била нейно вдъхновение като дете. Сега именно Даша кани Катя в “Гонка на легендите” в Беларус.
И Дафовска се завърна - в по-различно състезание, но само за шампиони. И пред 12 000 зрители в центъра “Раубичи”. Завърна се в свой стил - без грешка при 4-те стрелби в суперспринта и без наказателна обиколка само с два допълнителни патрона в смесената щафета. А в нея - заедно с немската легенда Рико Грос, завоюва бронзов медал. Най-ценно обаче е усещането за завръщане към големия спорт от страна на настоящия президент на българската федерация по биатлон. След приключението за шампиони в Беларус Екатерина Дафовска даде интервю за “24 часа”.
- Катя, от колко време не беше тренирала, не беше хващала пушка?
- Аз пушка не съм хващала въобще след отказването. Само през месец юни от положение прав изстрелях 4 пачки - това са 20 патрона. Но никога с натоварване - от 9 години насам. Освен това ни изненадаха, че ни бяха подготвили руски пушки БИ-7. Аз в първите си години като девойка бях стреляла с такава пушка и все пак имам някакъв спомен, но беше голям шок за останалите състезатели, които никога не са хващали такава пушка. Но имахме над час време - всеки да си настрои оръжието.
Всички бяхме поставени при еднакви условия. И вече - кой както се е подготвил. Особено Симоне Хаусвалд и Елена Екхолм, която се отказа преди две-три години, си личеше, че още не са загубили форма. Елена бягаше много бързо. Аз се подготвях десетина дни по една тренировка, колкото функционално да се чувствам малко по-добре. И три пъти се бях качила на ролкови ски - видя ми се доста тежко. (Смее се.) Затова пък наблегнах на стрелбата. С такава тактика успяхме да направим много добре смесената щафета с Рико Грос. Даже си говорихме и се смяхме с него преди старта. Аз му споделих, че функционално не съм добре, а той ми каза: “Но ние знаем как да мислим, знаем как да ги преборим на стрелбата.”
- Как се почувства отново на състезание, какво ти направи най-голямо впечатление по време на “Гонка на легендите”?
- За първи път ни събират толкова бивши спортисти, толкова олимпийски шампиони. Изживяхме много положителни емоции. Само като видяхме колко хора има, каква публика, какво чудо от хора ни чакаше на “Раубичи”, колко хиляди имаше по време на самото състезание - направо се върнах към годините, в които се състезавах. Във всички нас се усещаше ентусиазъм, хъс. Като започнаха всички да бягат на максимална скорост. В суперспринта бягахме 4 обиколки по 850 метра с 4 стрелби. На максимално темпо. Много ми се видя трудно. А и винаги е трудно, когато не си подготвен. Та както казах - наблегнах на стрелбата, само там можех да ги изпреварвам. На смесената щафета беше малко по-леко, защото бягаш една обиколка, една обиколко бяга съотборникът ти. Но си е тежко натоварване за хора, които са се отказали от спорта.
- От кое те боли повече ръката - от тежката пушка или от разписването на картички?
- Май и от двете неща. (Смее се.) В Минск видях много запалени фенове на биатлона. Дори не успяха за час и половина въобще да се доредят всички за автографи. Може би раздадох към 2000 картички, но имаше още толкова много фенове. А на комплекса изобщо не успяха да влязат всички, казаха, че желаещите били над 20 000. Много гледаха на екрани отвън. Затова ще се организира отново и догодина, за да се докоснат всички до легендите на биатлона, събрани накуп.
Но при раздаването на автографите имаше по-голям интерес към мъжката част... (Смее се.) И към Даша, разбира се - тя беше в центъра на събитията. Беше трогателен момент, когато малко детенце се разплака, че Даша е минала покрай него и не се е спряла. Майка му беше отишла някъде. Върна се, и тя започна да плаче. И охраната каза на Даша, която се върна за снимки. Иначе нямаше успокояване. А то, детенцето, на 2-3 годинки. Да го питаш как разбира коя е Даша и какво е пропуснало.
- В очите ти личеше огромното удоволствие от прекараното време с единствената биатлонистка, спечелила 3 златни медала от трите индивидуални дисциплини на олимпийски игри. Какво е усещането да си на гости на едно момиче, което те е преследвало за снимка преди доста години, а сега - снимайки се с Дария Домрачова, да разбираш, че тя е възприемана като кралица в Беларус?
- Колелото на живота много бързо се превърта. (Смее се.) С нея имаме само хубави спомени. Тя наистина се запази - дори като стана трикратна олимпийска шампионка, за миг не показва прекалено голямо самочувствие. Държи се много внимателно и добре с всички. Затова я обичат и хората. Всички. Тя е много положителен човек. И е заслужила цялата тази любов. А пък аз си я имам за много близка, защото я познавам от много малка.
- Беларус вероятно е от специалните места за теб, може би още с кацането тук си го свързала с един от големите ти успехи?
- Да, да. През 2004 г. станах европейска шампионка в Минск. Павлина Филипова тогава стана трета. А втора беше Зубрилова. Спомените ми оттогава обаче са само - от пистата в хотела и награждаването в центъра. Сега ми се видя доста по-различно. Това е второто ми идване в Беларус, но и то пак е свързано с много хубави емоции.
- Какво друго ти хареса в Минск?
- Впечатляващо е това, което видях в Минск. Построените бази тук изумяват. Държавата отделя страшно много средства за спорт. И досега в Беларус са имали спортисти, но ще продължават да имат все повече, а и повече успехи, защото имат условия.
В Минск на абсолютно всички ни направи впечатление, че е изключително чисто. Много поддържан град. С велосипедни алеи - една алея е цели 27 километра, може би пресича целия град. Има много футболни игрища. Има ролбан за деца, където те да тренират. И всичко е направено в последните няколко години. Особено покрай световното първенство по хокей миналата година. За нас е приятно да видиш такива условия при положение, че ги нямаме.
- Огромна ли е разликата вече дори между нас и Беларус?
- За съжаление, ние нямаме такива условия. Нямаме въобще къде да караме ролкови ски. Даже когато отидем на лагер, за нашия национален отбор търсим някое ново участъче около някое село, където има нов асфалт, за да карат националите ни ролки. Докато в Беларус хората са си изградили специални места и това за тях не е проблем. Центърът в “Раубичи” е изцяло подновен миналата година. Вече проведоха юношеско световно първенство. Има идеални условия за биатлон.
Проблемът при нас е, че нещо се започна, но не се завърши. Центърът, който започна да се гради в Троян, стигна дотам, че имаме чисто ново стрелбище, но не достигат средства за изграждане на ролбан, за трасе за биатлон. От две години стои готово стрелбище - 30 коридора, но няма ролбан.
