"По време на експедицията водех електронен дневник и там съм си направил пълен списък на хората по имена. Искам да благодаря на всички, които ми пишеха смс-и, имейли. Чувствах огромна енергия от всички тях. Те ми дадоха увереност, че този момент ще го доведа до край", заяви Боян Петров.
Той бе избран за "Спортист на месеца" в анкетата на Пресклуб "България". След като получи наградата си, Петров даде първа пресконференция след изкачването на Броуд пик и К2.
"Природата беше с нас. Българите спечелихме уважението на всички в базовия лагер. За всички върхове имах съмнение, че може и да не ми стигнат силите. Тръгвайки, гледайки пред мен човек, се мобилизирах двойно и го задминавах. Ставах по 2-3 часа след тях, тръгвах със закъснение и ги задминавах. За мен те бяха цели. Нямаше един, който да можеше да ме стигне. Явно моят организъм работи добре 7-8 000 метра. На К2 не познавахме само последните 400 метра, които се оказаха доста трудни - ледени. "Гърлото на бутилката" се казва и то бе замразено. Пълна тъмница. Трудно разбираш кое е правилното въже, което трябва да хванеш. Горе на върха не успях да се насладя, да се огледам, да разбера къде съм. Имаше моменти, в които се криех, защото вятърът носеше едни снежни парчета. После по снимките видях какво е станало. После, гледайки надолу не можеш да разбереш къде е облак и къде е земя. В Лагер 4 се отпуснах вече", припомни си Петров.
"Често се случва да съжителстваш със смъртта. Да си заедно с починали. През 2009-та спах в палатка на един испанец, който бе изчезнал по трасето. Тогава имах някакви халюцинации. Този път по-спокойна ми беше обстановката. При такива смъртни случаи гледаш просто да не се психираш. Имах огромно желание да се кача. Водеше ме едно вътрешно усещане. Влизах в ритъм, в който ходех 10-12 часа без спиране. В момента имам фобия от ледени цепнатини. През 2009 година пропаднах в 12 метрова", добави още Петров.