Владимир Николов: Откакто намалих натоварването се запалих по джаз и хубаво вино

 

 

- Странно е. За мен това е нещо ново и много интересно. Надявам се да помогна за създаването на една добра организация в отбора.

 

- Не, трябваше ми известно време. Дадох си сметка, че вече не мога да бъда полезен като състезател, нямам и необходимите качества да стана треньор. Организацията обаче винаги ми се е удавала и вярвам, че мога да дам нещо.

 

 

- Не мисля, че трябва да отговарям каквото и да е на такива хора. Всеки има право да говори каквото си иска, за мен е важно да има резултат от моята работа.

 

 

- Да, ще играя, докато мога. Очаквам предложения и ако се появи някое по-интересно, ще го приема. За съжаление, в България няма как да се изкарват такива пари, каквито в чужбина. Така че е съвсем нормално да поработя още някоя година навън, за да подсигуря семейството си. Клубните ми ангажименти обаче няма да попречат на работата в националния отбор.

 

 

- Не мисля, че това ще е проблем. Националният отбор няма да пострада заради евентуалния ми договор с нов клуб.

 

 

- По всяка вероятност, когато започне подготовката за европейското, ще се включвам в сутрешните занимания, които са за индивидуална техника. Разговаряхме с Камило, че ще тренирам при точно определени условия и без да преча на останалите.

 

- Да. Мисля, че беше през 1998 г., когато играхме едни контроли със Сърбия. Усещането беше страхотно, една сбъдната мечта. Мисля, че за всеки млад състезател е въпрос на чест да бъде повикан в националния отбор.

 

 

- Поне според мен - да. Не мисля, че са се променили особено нещата от времето, когато аз получавах първите си повиквателни. Сега се дава шанс на играчи, които наистина заслужават.

 

 

- След една такава кариера мога да кажа, че имам и хубави, и лоши спомени. Дори ако трябва да ги сложа на една везна, ще са поравно. Със сигурност най-хубавите м спомени са с националния отбор, и по-специално медалите от световното първенство и световната купа. Бронзът на световното в Япония бе нашият пробив и затова всички бяхме много щастливи. На следващата година пък станахме трети на Световната купа и така се класирахме за олимпиадата в Пекин.

 

На клубно ниво съм имал достатъчно положителни емоции. Може би най-силни са били при спечелването на първата шампионска титла с “Левски” през 1997 г. Не мога да забравя и първата титла с “Тур” - тя беше първа за клуба и за мен извън България. За щастие, съм имал много хубави моменти в кариерата си. Колкото до неприятните - предпочитам да не се връщам към тях. Едно е ясно - успехите вървят заедно с разочарованията, след едното обикновено следва другото.

 

 

- Имаше една треньорка - Янка Прохорова, която дойде в нашето училище. Избра няколко от по-високите момчета и ни попита дали искаме да поиграем волейбол в “Левски”. Събрахме се една група, от която в крайна сметка само аз останах. Хареса ми от самото начало и така до ден днешен.

 

 

- Аз съм си ги броил винаги, но не защото съм консуматор или егоист, а понеже искам да знам какво става на игрището. Следя не само своите точки, но и тези на противника. За мен това е нормално и въобще тази теория за диагонала е доста остаряла. Защо е консуматор - защото не посреща. Ами един Кристияно Роналдо също ли е консуматор, след като прави така, че отборът му побеждава?

 

 

- Когато отидох във Франция. Там ме посрещнаха скептично, но накрая ме изпратиха с овации. Сблъсках се с много нови неща и започнах реално да се изграждам като състезател. По онова време мнението за нас във Франция не беше особено високо. Бях единственият българин в първата им лига, а като си тръгвах, се оказахме цели седем. Нещо такова се получи и в Италия. Преди да отидем с Матей Казийски и Радостин Стойчев, там беше само Смилен Мляков. Преди него Пламен Константинов игра през 2004/2005 г., но като цяло италианците ни бяха зачеркнали. През сезон 2011/2012 имаше цели 11 българи в тяхното първенство. Това го приемам като личен успех и удовлетворение от добре свършена работа.

 

 

- Абсолютно всичко. Нашият голям пробив беше, като отстранихме изключително силния отбор на “Пиаченца” на 1/8-финал. След това останаха по-преодолими отбори, с които успяхме да се справим. Но преживяването бе наистина страхотно.

 

- Отидох там, защото ми предложиха финансови условия, каквито по онова време за мен нямаше в Европа. Във Франция спечелих всичко възможно и просто приех едно такова предизвикателство. Иначе в Япония ми хареса и бих се върнал там. Даже си спомням - до такава степен бях свикнал с това да забивам страшно много, че като дойдох в националния, се почувствах странно. За Европа е нормално на един диагонал да се вдигат между 30 и 40 топки на мач. В Япония ти се дават поне по 60-70. Та отивам на тренировка с националния и по едно време си казах: “Какво става, Андрей почти не ми вдига?” След това взех статистиката и видях, че ми е дал два пъти повече топки, отколкото на посрещачите. Казах си: “Ясно, в мен е проблемът.”

 

 

- Създатели на този проект бяха Радостин Стойчев и Серджо Бузато. Двамата работеха заедно в “Динамо” (М) и там се е родила идеята. Стойчев ми се обади още преди да замина за Япония - през лятото на 2006 г. Каза ми, че иска да играя за него през следващия сезон в Италия. Тогава дори не знаех, че става дума за “Тренто”.

 

 

- Три неща - много работа, правилно планиране и малко късмет. Правилното планиране е да се съберат подходящите хора, многото работа помага на хората да израстват заедно. А мъничкото късмет бе, когато “Пиаченца” отстрани “Тревизо” на 1/4-финала. Просто ние играехме много трудно срещу “Тревизо” и когато отпаднаха, знаехме, че е въпрос на време да станем шампиони.

 

 

- Тренировките тамбяха много и предвид моята напреднала възраст прецених, че ако сменя отбора, ще мога да играя на високо ниво по-дълго време. Вероятно сте забелязали, че в “Тренто” почти не се задържат по-възрастни играчи. Но пък напуснах с високо вдигната глава.

 

 

- Не искам да се връщам към този период. Сега ни предстои едно друго лято с този отбор и предпочитам да бъдем позитивни. Изприказваха се много неща, доста от тях неверни. Стигна се дотам да прочета интервю със себе си, което изобщо не съм давал. Иначе е факт, че приятелството ни с Матей остана в миналото. Имаме контакт, но отношенията ни не са такива, каквито бяха.

 

 

- Просто с него имаме несходство в характерите. Това е нещо, което се случва често, вероятно във всяка една организация, не само в отборите. Проблемът е, когато се получи несходство на характерите в едно семейство, се стига до развод (смее се). Но категорично мога да заявя, че никога не съм имал проблем да работя с Пламен, даже напротив. Той е човек, който винаги, във всеки момент е давал максимума от себе си за България. Не съм чул да каже, че е уморен или пък че го боли нещо. Така че бих се съсредоточил не върху различията в характерите ни, а върху професионалните ни сходства.

 

 

- Мога да кажа, че имам добри отношения с почти всички, с които съм играл. Но за да съм близък с някого, трябва да имаме общи интереси и извън волейбола.

 

 

- По принцип се случва да поискат мнение, но невинаги се вслушват. Иначе в случая изложих разумни доводи, които бяха приети. Най-важната фигура в един отбор е разпределителят. Ако имаш добър играч на този пост, имаш и голяма предпоставка за успехи. Дадох примери и президентът се убеди, че трябва да привлече Никола Гърбич. Той дойде и станахме шампиони.

 

 

- Защото, ако тогава беше останал в “Галатасарай”, нямаше да се подготви, както трябва, за олимпиадата. Тогава в клуба нямаше добър треньор и състезатели на високо ниво. Вярвах, че като играем заедно в италиански отбор, това ще е добре за представянето ни в националния.

 

 

- Е, може и да не е последният (смее се). Ами това беше най-странният ми сезон. Първият полусезон записахме 10 загуби и 3 победи, а вторият 11 победи и 2 загуби. Единствената разлика между двата сезона бе смяната на треньора. Първияттреньор категорично бе по-добър като специалист от втория, но се получи аномалия, която и до ден днешен не мога да си обясня.

 

 

- Абсолютно не! А и това не е моя работа.

 

 

- Доста са, но не ми се иска да навлизам в подробности. Може би най-фрапиращият случай е, когато един треньор ми каза да скачам срещу белия негър от противниковия отбор.

 

- Ама аз ги помня абсолютно всичките. Може би имам малко странна памет, но наистина не забравям нито треньори, нито мачове и точки, ако щете. Сигурно поради тази причина ми се удават и езиците - говоря 6 и даже учех седми. Колкото до треньори, винаги съм се стремял от всеки един да взема по нещо положително.

 

В отделни периоди от развитието ми е имало специалисти, които са играли много важна роля. Като дете например много ми повлия Владимир Прохоров, при Цветан Павлов пък станахме шампиони, а Христо Илиев първи ми даде реален шанс в националния. Милорад Киац ми показа, че блокадата и играта в защита са много важни. По онова време бях изключителен изпълнител на сервис и много добър нападател, но отстъпвах на другите елементи. Дори и треньорът ми в Япония ми даде нещо хубаво. От него разбрах, че е изключително важно да работиш в хармония с отбора и със себе си. За нас хармонията е някакво чуждо понятие.

 

 

- За щастие, доста години съм играл на много високо ниво и съм имал възможността да срещна едни от най-добрите в света. И всеки от тях е бил труден за спиране или за разбиване. Ще ви дам следния пример - всички знаят как играе “Тренто”, но е много трудно, да не кажа невъзможно, да спреш Казийски и Хуанторена. Просто те винаги имат повече оръжия от теб. Много трудно ми е било да играя срещу италианския разпределител Вермильо. Изучавал съм в детайли играта му и на мача той е правел точно обратното на това, което сме очаквали от него. Опитвал съм се да го гледам във всяка ситуация на игрището и буквално съм блокирал. Така с “Кунео” играхме финал за купата на Италия срещу “Мачерата” и паднахме 1:3, въпреки че аз и Вайсманс играхме страхотно. Вермильо обаче ни разплака - винаги беше с един ход преди нас.

 

 

- Те самите трябва да си решат, аз мога само да им покажа какъв спорт е волейболът. Но ако не им идва отвътре да се доказват всеки ден на себе си и на света, по-добре да правят нещо друго. Сигурно и двамата ще станат високи, защото имат родители, които са се занимавали професионално с волейбол. И поради тази причина най-вероятно ще са по-атлетични от 90% от хората по света. Но за да станат спортисти, трябва да имат и нещо повече от физически дадености.

 

 

- Напоследък се запалих по дегустацията на вино и започнах да слушам джаз. Общо взето, откривам някои нови неща. До олимпийските игри в Лондон моят живот беше изцяло подчинен на волейбола, на кариерата ми като състезател. Всеки следващ мач беше много важен и аз мислех само за това. Не трябваше да ям нищо сладко, нищо мазно или пък да консумирам алкохол. Случвало се е да излизам на бар или дискотека и съм се чувствал много не на място в една такава нормална житейска ситуация. Слагат на масата уиски и ядки, а аз не мога да ги консумирам - едното е алкохол, другото има мазнини. Хората стават да танцуват, а аз не мога, защото съм изморен от тренировките. Сега обаче нещата вече не стоят точно така.

 

- “Фолксваген Пасат”. Жълт на цвят (смее се).