Звездната волейболна двойка Елица Василева и Александър Атанасийевич избра предаването „Код Спорт“ по RING за първото си съвместно телевизионно интервю в България.
Отскоро двамата официално са семейство, след като сключиха брак на стилна церемония в Белград. Предлагаме акценти от разговора с капитанката на българския национален тим и с лидера на сръбската волейболна армада:
- От какво се развълнувахте най-вече в сватбения ден?
Александър: В деня на самата сватба нямаш много време да мислиш. Всичко е планирано, организирано и има наистина много хора. Дойдоха гости не само от България, но и от Италия, от Русия… Най-емоционален е първият танц - когато си с любимата жена пред всички приятели. Това е нещо, което се помни цял живот.
Елица: Аз съм страшен перфекционист и педант. Той е същият, но няма да го каже, защото в деня на сватбата искаше да е възможно най-отпуснат. Аз също, затова в един момент се изключих, не гледах детайлите, а със сигурност щях да намеря много, които да не ми допадат. Имаше неща, но те са малки и неважни, затова и не им обърнах внимание. Но ако зависеше от мен, можеше да е и по-добре. А най-емоционално за мен беше първо да видя сестра си и майка си толкова красиви в този ден, да видя него в костюм и кумата Христина Вучкова в църквата. И след църквата, когато се появихме пред олтара за гражданския брак - тогава най-развълнувана бях, защото виждах кумовете ни. Толкова ги обичаме и толкова ги ценим, бях толкова щастлива, че те са с нас в този ден.
- Как започна вашата приказка? Кой направи първата крачка и как?
Александър: Аз още бях в Перуджа, а тя в Русия в град Казан. Както сега често се случва, започнах да я следвам в Инстаграм. Но тя не реагира първия път, втория, третия път. Тогава имах български съотборник - Велизар Чернокожев. Той ми каза: "Имаме хубаво българско момиче, пробвай". И аз като един палячо - пробвах. Пратих съобщения и нищо. Но не се отказах и едва след четвъртия, петия път и тя започна да ме следва в социалната мрежа. В началото беше сдържана, но постепенно успях да я уговоря да праща по-дълги съобщения, а след това и да се видим. Така започна всичко, а след това и съдбата си каза думата. Случи се така, че те имаха турне в Сърбия само след няколко дни и бързо успяхме да се уговорим да се видим. И така започна нашата връзка, която продължава вече пет години.
-На какъв език си говорите вкъщи?
Елица: На сръбски. И малко български. Аз като се ядосам и започвам на български. Той като се шегува, се опитва на български. Опитва се, защото знае, че е трудно и не му се получава много добре, но се опитва и звучи много смешно. Но прави опити.
-Последно по волейболната сватба на годината. Имахте ли поне медена седмица? За месец едва ли сте могли да мечтаете, заради ангажиментите…
Елица: Имахме четири или пет дни, в които бяхме в Испания при един много добър доктор, който ме следи мен от една-две години и него от три-четири години. Профилактично се ходи при него всяко лято. Той ходи всяко лято, аз съм била веднъж-два пъти на терапии. Той трябваше да се провери преди старта на националния отбор, да направи няколко прегледа и терапии и отидохме там. Нямахме дори седмица, но бяхме в Севиля. Това е толкова красив град и на нас ни е много мил град, тъй като сме ходили много пъти. Въпреки че се отива на лечение, е приятно. Имаш достатъчно време да си починеш също.
- Александър, какво мислиш - Любо Ганев казва, че нападател като него, като теб, не трябва да пуска топката, само трябва да му я вдигат?
Александър: Любо Ганев е наистина легенда. В Италия много го уважават, говорят още за него, което показва каква голяма следа е оставил. За съжаление, не си спомням времената, когато играеше. Много е хубаво, че някой от нашия регион е успял да направи такава кариера в Италия. Всички се борим да бъдем като него. Искаме да правим това, което той правеше и най-вече да нападаме като нето, но малцина го могат. Не се колебаеше много в решителните моменти, а удряше с все сила! Реално това е и моят стил.
- Елица, играла си в пет държави: Италия, Бразилия, Корея, Турция и Русия. Къде се чувстваше най-добре?
Елица: Сложно е да кажа, тъй като в последните три години, в които бях в Италия, бях заедно с него. Не бяхме в един град, но бяхме относително близко и тогава ми бяха най-хубавите години. Но и в Русия също се чувствам много добре. Миналата година ми беше четвърти сезон там и мога да кажа, че се доближават повече като манталитет до нас. И въпреки че в началото руснаците са хладни като държане, е наистина много лесно да работиш с тях, да се сприятелиш. Имам и до ден днешен приятели, така че Италия и Русия са ми любимите места, където съм играла.
- Давате ли си съвети един на друг за играта? Правите ли у дома или по телефона разбори като са минали мачовете ви?
Александър: Не обичам да говоря прекалено много за играта на Елица. А и нашата връзка не е само спорт, нали? Тя също е съгласна с това. А и ако някой е казал на другия нещо за играта му, то това е след като вече го е видял на мачовете. И да ви призная – това ми е идеално, защото аз си мисля, че всичко знам и не слушам никого.
Елица: Той има такова самочувствие, такава вродена увереност, че на него не му трябва да търси съвети. Аз му търся. След някой мач питам: "Видя ти там, онова как се получи? Аз ли бях виновна или някой друг?". И така съм го питала, а той винаги знае много добре кога е в него проблемът, кога не е в него. Така че според мен и от треньор няма нужда.
