Радостин Стойчев е роден на 25 септември 1969 г. в София. Син е на волейболния треньор Светослав Стойчев, който през 1991 г. извежда младежкия национален отбор до световната титла в Кайро. Дядо му - Димитър Стойчев, е бил известен треньор по борба. Радостин играе на поста разпределител в ЦСКА, "Миньор" (Бухово), "Славия", "Бенфика" (Пор), "Санлукар" (Исп), "Балканкар", "Нефтохимик", "Хотволейс" (Ав), "Смедерево" (ЧГ), "Шамон" (Фр) и "Тур" (Фр). Ставал е шампион с "Миньор" и "Донаукрафт". Отказва се през 2001 г., а 2 г. по-късно поема "Славия", в който основен играч е Матей Казийски. През 2005 г. суперталантът отива в "Динамо" (М), а наставникът на руския гранд Владимир Алекно кани Стойчев за помощник. През 2007 г. Радостин поема "Тренто" (Ит) и след дълга трансферна сага е последван от Казийски. Под ръководството на Стойчев "Тренто" печели 14 трофея (3 титли на Италия, 3 купи и 1 суперкупа, 4 пъти е световен клубен шампион и 3 пъти номер 1 в Шампионската лига). През новия сезон Стойчев работи за "Халкбанк" (Тур) с 4 от звездите на "Тренто" - Казийски, Хуанторена, Рафаел и Джурич.
През 2010 г. Стойчев наследи Силвано Пранди в националния отбор. Под негово ръководство записахме 6-о място на европейското в Чехия и 5-о място в Световната лига. Заради загубата от Германия в полуфинала на олимпийската квалификация той бе освободен. След намесата на бившия премиер Бойко Борисов се върна на поста, но постави ултиматум ръководството на федерацията да напусне, ако класира тима от последната квалификация. Ултиматумът не бе изпълнен и Стойчев напусна, последван от Казийски.
Със съпругата му Ели имат две деца - Кристиян и Мартина.
По наследство ли се предава треньорството във вашата фамилия?
- Не бих казал, но наистина покрай баща ми свикнах да чувам и другата гледна точка, която е различна от тази на състезателя. Впоследствие това ми помогна да направя по-бързо превключване към треньорството. Когато реших да се занимавам с тази професия, си зададох много въпроси. След като намерих отговорите им, се съгласих да поема отбора на "Славия".
Какви въпроси си зададохте?
- На първо място какво искам да постигна. След това, разбира се, идва въпросът как искам да го постигна. За мен никога не е бил без значение начинът. Оттам нататък има и много подвъпроси, като например какви жертви си готов да направиш.
Намалява ли мотивацията, когато си спечелил всичко възможно на клубно ниво?
- Единственото нещо, с което никога досега не съм имал проблем, е мотивацията. Преди много години чух един девиз по телевизията - "Винаги може и повече". Не помня кой го каза, но тази фраза се превърна в ръководен принцип за мен. Титлите и успехите не са плод само на моята работа. Колкото и да е добър един треньор, няма как сам да спечели нещо. Затова и не съм се главозамаял от успехите. Колкото до желанието да побеждавам - може би е вродено, а може и да съм го култивирал, четейки някакви книги или разсъждавайки по определен начин.
Има ли я същата тръпка към проекта "Халкбанк" както преди 6 г., когато поехте "Тренто"?
- Тръпката е същата. Сега обаче съм по-уверен, защото вече много неща са ми минали през собствената глава. Тогава ги знаех само на теория.
С какви чувства напуснахте "Тренто"?
През 2010 г. Стойчев наследи Силвано Пранди в националния отбор. Под негово ръководство записахме 6-о място на европейското в Чехия и 5-о място в Световната лига. Заради загубата от Германия в полуфинала на олимпийската квалификация той бе освободен. След намесата на бившия премиер Бойко Борисов се върна на поста, но постави ултиматум ръководството на федерацията да напусне, ако класира тима от последната квалификация. Ултиматумът не бе изпълнен и Стойчев напусна, последван от Казийски.
Със съпругата му Ели имат две деца - Кристиян и Мартина.
По наследство ли се предава треньорството във вашата фамилия?
- Не бих казал, но наистина покрай баща ми свикнах да чувам и другата гледна точка, която е различна от тази на състезателя. Впоследствие това ми помогна да направя по-бързо превключване към треньорството. Когато реших да се занимавам с тази професия, си зададох много въпроси. След като намерих отговорите им, се съгласих да поема отбора на "Славия".
Какви въпроси си зададохте?
- На първо място какво искам да постигна. След това, разбира се, идва въпросът как искам да го постигна. За мен никога не е бил без значение начинът. Оттам нататък има и много подвъпроси, като например какви жертви си готов да направиш.
Намалява ли мотивацията, когато си спечелил всичко възможно на клубно ниво?
- Единственото нещо, с което никога досега не съм имал проблем, е мотивацията. Преди много години чух един девиз по телевизията - "Винаги може и повече". Не помня кой го каза, но тази фраза се превърна в ръководен принцип за мен. Титлите и успехите не са плод само на моята работа. Колкото и да е добър един треньор, няма как сам да спечели нещо. Затова и не съм се главозамаял от успехите. Колкото до желанието да побеждавам - може би е вродено, а може и да съм го култивирал, четейки някакви книги или разсъждавайки по определен начин.
Има ли я същата тръпка към проекта "Халкбанк" както преди 6 г., когато поехте "Тренто"?
- Тръпката е същата. Сега обаче съм по-уверен, защото вече много неща са ми минали през собствената глава. Тогава ги знаех само на теория.
С какви чувства напуснахте "Тренто"?
- С голямо огорчение, защото за мен тези 6 години бяха фантастични. Не само от спортно-техническо естество, но и заради живота там - атмосферата в града, отношението на хората. Много ми е тъжно, че това нещо приключи, но всички се надяваме един ден да се възобнови. Реалностите обаче са такива, че сега трябва да се концентрирам върху новия си ангажимент.
Наскоро сте завършили къщата си в Тренто. Там ли планирате да живеете?
- Проектът беше да останем още дълги години там и затова решихме да си построим къща. Икономическата ситуация в Италия и в частност в клуба обаче се измени рязко. Ръководството изпадна в невъзможност да ни плаща и затова трябваше да си търсим друга работа. Семейството ми обаче ще остане в Тренто, тъй като децата учат там. Спокоен съм, че ще живеят на едно много хубаво място.
През тези 6 г. често се е прокрадвало мнението, че е било лесно да се печелят трофеи при наличието на такъв бюджет и играчи. Това обиждало ли ви е?
- Отдавам много малко значение на това, което говорят хората, особено в България. Свикнал съм да чувам всичко. В Италия определено не е така, там не съществуват подобни разсъждения както между феновете, така и в медиите.
Това, че взехте със себе си четирима от титулярите на "Тренто", означава ли, че се подсигурявате максимално?
- Проектът на "Халкбанк" беше направен много набързо, дори в последния момент. Отивам в една държава и първенство, които изобщо не познавам, и са ми нужни опорни точки. Това са едни от най-добрите играчи на своите постове в света и се радвам, че мога да разчитам на тях. Интересите съвпаднаха, защото и "Тренто" имаше нужда да се освободи от всичките тези играчи. Разбира се, колкото и да са добри, това са четирима от общо 14 състезатели. Така че важното е сега да опозная останалите и да направим един колектив.
"Халкбанк" е четвъртият клуб, в който ще работите заедно с Матей Казийски. Толкова силна ли е връзката между вас?
- Когато Матей дойде в "Славия", беше доста млад. После така се случи, че по един или друг начин съдбите ни се преплетоха. Много отдавна нашите отношения надхвърлиха това, което би трябвало да има между треньор и състезател. Трябва обаче да подчертая, че той никога не е злоупотребявал. Даже президентът на "Тренто" много често ме упрекваше, че съм прекалено взискателен към Матей.
Обикновено така се получава, когато в отбора на даден треньор играе и синът му...
- Да, нещо подобно е. Вярно е, че много често, може би несправедливо, искам повече от него. И то не само в спортно-технически план. Но връзката ни, която през годините е ставала все по-силна, в никакъв случай не му е давала основание да се възползва по някакъв начин. Това е най-важното. Личните отношения на работното място могат да попречат.
За какво може да се скарате?
- Само за волейбол, и то редовно. Случвало се е по време на тренировка, след тренировка, дори вкъщи. Все пак Матей вече е толкова изграден и опитен състезател, че е нормално да има свое мнение. В крайна сметка обаче всяко решение е мое, защото аз съм треньорът и не мога да се съобразявам с мнението на 14 състезатели. Но пък Матей винаги си казва това, което мисли. А това е добре за мен, защото имам обратна връзка - сигурно и някой друг състезател споделя неговото мнение, но просто няма кураж да ми го каже.
Да си представим, че с Казийски сте съперници. Каква стратегия ще изградите срещу него?
- А, много добре знам как да му противодействам, но не бих искал да го коментирам в публичното пространство. Аз съм му треньор от 10 г. и знам прекрасно както силните, така и слабите му страни. Но имайте предвид, че никак не е лесно да му се противопоставиш - все пак той е един от най-добрите в света.
Кое е по-важно - да изпипате тактически и най-малките детайли по един мач или да подготвите психологически играчите?
- Няма как да се играе на високо ниво, без отборът да е подготвен физически и технически. Човешките взаимоотношения не са толкова важни, когато хората знаят за какво са събрани на едно място. В България например при загуба често се преекспонират нещата. Търсят се какви ли не причини, а истината е една - губиш, защото си бил по-слаб. А не заради някакви взаимоотношения или групички в отбора. Когато отборът върви добре, пък се преекспонира как всички били задружни.
Следите ли представянето на националния ни отбор?
- Разбира се, че гледам всички мачове и виждам израстване в някои елементи от играта. Трябва да продължат да работят в тази посока. А иначе резултатите са плод на колективна работа - ако повече хора работят добре, това ще се отрази и на отбора.
Съжалявате ли, че се оттеглихте?
- Първо, аз не съм се оттеглил, а от федерацията ме уволниха.
След това обаче се върнахте и очакванията бяха да водите отбора на олимпийските игри...
- Не съжалявам, защото това бе принципно решение. Беше много важно да помогна на националния отбор, но когато съм дал дума, не смятам, че обстоятелствата могат да я променят.
Имаше хора, които заедно с Матей ви обявиха за предатели, защото напуснахте отбора преди олимпийските игри. Как гледате на тези коментари?
- Не мога, а и не искам да обяснявам на целия свят какво и как е станало. Доволен съм от това, което съм направил и казал. Вложих всичките си усилия за националния отбор и се радвам, че някои от нещата, които бях заложил като начин на работа, останаха. Най-голямото ми удовлетворение е, че и сега идват при мен хора с думите: "Може ли да стисна една мъжка ръка."
Покрай конфликта ви с федерацията бяха предизвикани финансови и прокурорски проверки, в един момент дори бе впрегнат целият държавен апарат. Учудва ли ви, че една година по-късно няма обвинения, като изключим санкцията за държавните поръчки?
- Вижте, аз не съм предизвикал каквито и да е проверки. Първите резултати, които излязоха, бяха фрапиращи. А после как се промени изведнъж ситуацията - не знам и не ме интересува, честно казано. Единственото, което искам, е нещата в България да се правят като в развитите държави. Всъщност случващото се във волейболната, а и в останалите федерации, е отражение на живота в България.
Проблемът не е, че са ме освободили, защото това е тяхно право и така се случва навсякъде. Боли ме, защото волейболът ни има по-голям потенциал, но ние не го използваме.
Обявихте, че вашето сдружение "Приятели на волейбола" е събрало 100 000 лева за подпомагане на клубовете. Според една популярна поговорка обаче няма безплатен обяд...
- Вероятно имате предвид дали, подпомагайки клубовете, няма да искаме нещо от тях впоследствие. Аз обаче ще ви кажа следното: в цял свят хората с добри финансови възможности имат определено социално мислене. За тях е логично и нормално да се съберат по интереси и да подпомогнат сфера, която ги вълнува. Дали това ще е спорт, наука, изкуство или нещо друго - няма значение. Аз съм компетентен в областта на волейбола и е нормално да сформирам група от хора, които да помагат точно тук.
Очевидно най-близките ви приятели не са свързани с волейбола. Това означава ли, че опитвате да се изолирате от работата в свободното време?
- Още докато бях състезател се стремях да не ограничавам контактите си само във волейболните среди. И то не защото съм искал да се разгранича, а понеже съм търсел един по-широк кръгозор. Хората, с които се виждам, могат да ми дадат много, да ме научат на различни неща. Тези мои връзки датират още от студентските години и фактът, че приятелите ми са се издигнали така, говори за интелект и възможности.
Как разпускате най-добре?
- Много обичам да съм сред приятели, в по-голяма компания, с интересни хора. В случая се отдадохме на много спортни активности, като карането на сърф например. Освен това играхме плажен волейбол с хора, които нямат нищо общо с този спорт. Беше много забавно и емоционално. Почивката трябва да бъде активна, не мога да лежа по цял ден на шезлонга.
Продължавате ли да се съветвате с баща си за работата?
- Той гледа всички мачове на "Тренто" и дори и да не го питам, винаги си казва какво мисли. Много е критичен и ме поздравява само когато сме взели купа.
Заради него ли влязохте във волейболната зала?
- Да, и заради майка ми. Започнах с футбол, но тя ме разубеди, защото беше много студена зимата. Да съм поиграел волейбол в залата, докато се стопли само.
Как гледахте на този спорт тогава?
- Много ме впечатли мъжкият отбор на ЦСКА, защото състезателите бяха големи и здрави мъже. Давах си ясна сметка, че това е игра и аз имам шанса да си изкарвам парите с нещо, което ми носи удоволствие. Проблемът е, че когато се състезаваш на високо ниво, волейболът вече не е толкова игра, колкото работа, нерви, напрежение. А когато е сгъстен ритъмът на мачове, тогава вече няма никаква игра. Има само удоволствие от резултата.
Кога за първи път ви повикаха в националния отбор?
- Мисля, че беше 1992 или 1993 г. Спомням си, че имаше голяма тръпка и ентусиазъм. Но, за съжаление, и тогава беше определящо кой клуб държи правата ти. Огорчих се от тези неща и си дадох дума, че някой ден, ако бъда треньор или ръководител, няма да постъпвам по този начин. Успях да стана независим, когато бях едва на 20 г., но това ми струваше много. Така загубих възможността да играя в националния и да се развия повече като състезател. Но не съжалявам.
Има един интересен парадокс. Вие станахте шампион на България под ръководството на Стоян Стоев, а Мартин Стоев спечели световната титла с вашия баща. Защо двамата не се разбирате?
- Наистина нямаме никакви отношения, но това не говори за конфликт с него или баща му. Вероятно тези слухове тръгнаха от времето, когато Мартин беше треньор на националния и се говореше, че ще го сменям. Това изобщо не беше вярно, даже бях фен на отбора, както съм и сега.
Сред по-старите български треньори има много колоритни личности. Как гледате на техните лафове и прийоми от сегашната си позиция?
- За мен това са два различни свята. В спорта на наистина високо ниво тези неща не вървят.
Преди пет години в рамките на десетина дни преживяхте най-голямата си загуба и най-големия си успех. Това ли е най-тежкият период в живота ви?
- Майка ми беше болна от рак и близо 8 години се борихме за живота (очите му се насълзяват). След полуфиналния плейоф успях да се прибера в София и на следващия ден тя почина. Погребахме я и се върнах за финалните мачове. За мен и за семейството ми беше изключително тежко, но знаех много добре, че не мога да демонстрирам слабост. Всички гледаха в мен и очакваха да продължа. Не казахме нищо на децата, защото бяха много малки и не исках да ги разстройвам. Това, за което най-много съжалявам, е, че майка ми не успя да ме види като шампион на Италия. Това беше нейна мечта много преди да отида там. Още докато играех, Италия беше мерило за най-високото ниво във волейбола. И майка ми казваше, че един ден ще стана шампион там. Надявам се, че е видяля отнякъде как вдигам титлата.
Бихте ли насочили децата си да се занимават професионално със спорт, както са направили майка ви и баща ви с вас самия?
- Категорично не искам да тръгват по моя път. Времената вече са съвсем различни, а и не желая да им казвам с какво да се занимават. Давам им възможности да опитат различни неща, пък те ще изберат своя път. За мен е сигурно, че и двамата няма да станат волейболисти, защото нямат ръстови данни. Но иначе карат ски, плуват, синът ми играе футбол. Имам прекрасни деца.
Още като състезател сте започнали да развивате и бизнес. По едно време дори се говореше, че се занимавате с търговия на диаманти. Има ли нещо вярно в това?
- Това са пълни глупости, даже веднъж ме питаха по радиото дали имам диамантена мина в Африка. Вярно е, че винаги съм се занимавал и с други неща по две причини. Първо, не ми допада идеята да завися финансово само от спорта, в който нещата са несигурни. Другата причина е свързана с желанието ми да търся нови предизвикателства, в които също присъства състезателният елемент. Сега дори имам нови проекти, но предпочитам да говоря за тях, когато станат факт.
Как се запознахте със съпругата си?
- Случайно. Беше ме запушила с колата си и трябваше да я чакам 15 мин, за да изляза. Но като дойде, започнах да се шегувам с нея, след това я поканих на кафе и така тръгнаха нещата. Но тя има много голям принос за успехите ми, защото ми осигурява комфорта да работя спокойно, докато тя се грижи за семейството. От друга страна, преживява много тежко загубите и не претръпна с годините. Страшно се разстрои от историята с националния, въпреки че и двамата сме си говорили, че ще стане така, още преди да поема отбора.
Как виждате живота си след 10 години?
- Както се казва, ако искаш да разсмееш Господ, си прави планове. Аз си правех планове за Тренто, а сега съм треньор в Турция. Всъщност повече съм привърженик на проектите, не на плановете. Обичам в работата ми всичко да е подредено, защото победата е по-сладка, когато е конструирана. Изпитвам огромно удоволствие, когато по време на мач нещата се случват, както сме го планирали. Но да се върнем на дългосрочните планове - вече определено не си правя такива.
Наскоро сте завършили къщата си в Тренто. Там ли планирате да живеете?
- Проектът беше да останем още дълги години там и затова решихме да си построим къща. Икономическата ситуация в Италия и в частност в клуба обаче се измени рязко. Ръководството изпадна в невъзможност да ни плаща и затова трябваше да си търсим друга работа. Семейството ми обаче ще остане в Тренто, тъй като децата учат там. Спокоен съм, че ще живеят на едно много хубаво място.
През тези 6 г. често се е прокрадвало мнението, че е било лесно да се печелят трофеи при наличието на такъв бюджет и играчи. Това обиждало ли ви е?
- Отдавам много малко значение на това, което говорят хората, особено в България. Свикнал съм да чувам всичко. В Италия определено не е така, там не съществуват подобни разсъждения както между феновете, така и в медиите.
Това, че взехте със себе си четирима от титулярите на "Тренто", означава ли, че се подсигурявате максимално?
- Проектът на "Халкбанк" беше направен много набързо, дори в последния момент. Отивам в една държава и първенство, които изобщо не познавам, и са ми нужни опорни точки. Това са едни от най-добрите играчи на своите постове в света и се радвам, че мога да разчитам на тях. Интересите съвпаднаха, защото и "Тренто" имаше нужда да се освободи от всичките тези играчи. Разбира се, колкото и да са добри, това са четирима от общо 14 състезатели. Така че важното е сега да опозная останалите и да направим един колектив.
"Халкбанк" е четвъртият клуб, в който ще работите заедно с Матей Казийски. Толкова силна ли е връзката между вас?
- Когато Матей дойде в "Славия", беше доста млад. После така се случи, че по един или друг начин съдбите ни се преплетоха. Много отдавна нашите отношения надхвърлиха това, което би трябвало да има между треньор и състезател. Трябва обаче да подчертая, че той никога не е злоупотребявал. Даже президентът на "Тренто" много често ме упрекваше, че съм прекалено взискателен към Матей.
Обикновено така се получава, когато в отбора на даден треньор играе и синът му...
- Да, нещо подобно е. Вярно е, че много често, може би несправедливо, искам повече от него. И то не само в спортно-технически план. Но връзката ни, която през годините е ставала все по-силна, в никакъв случай не му е давала основание да се възползва по някакъв начин. Това е най-важното. Личните отношения на работното място могат да попречат.
За какво може да се скарате?
- Само за волейбол, и то редовно. Случвало се е по време на тренировка, след тренировка, дори вкъщи. Все пак Матей вече е толкова изграден и опитен състезател, че е нормално да има свое мнение. В крайна сметка обаче всяко решение е мое, защото аз съм треньорът и не мога да се съобразявам с мнението на 14 състезатели. Но пък Матей винаги си казва това, което мисли. А това е добре за мен, защото имам обратна връзка - сигурно и някой друг състезател споделя неговото мнение, но просто няма кураж да ми го каже.
Да си представим, че с Казийски сте съперници. Каква стратегия ще изградите срещу него?
- А, много добре знам как да му противодействам, но не бих искал да го коментирам в публичното пространство. Аз съм му треньор от 10 г. и знам прекрасно както силните, така и слабите му страни. Но имайте предвид, че никак не е лесно да му се противопоставиш - все пак той е един от най-добрите в света.
Кое е по-важно - да изпипате тактически и най-малките детайли по един мач или да подготвите психологически играчите?
- Няма как да се играе на високо ниво, без отборът да е подготвен физически и технически. Човешките взаимоотношения не са толкова важни, когато хората знаят за какво са събрани на едно място. В България например при загуба често се преекспонират нещата. Търсят се какви ли не причини, а истината е една - губиш, защото си бил по-слаб. А не заради някакви взаимоотношения или групички в отбора. Когато отборът върви добре, пък се преекспонира как всички били задружни.
Следите ли представянето на националния ни отбор?
- Разбира се, че гледам всички мачове и виждам израстване в някои елементи от играта. Трябва да продължат да работят в тази посока. А иначе резултатите са плод на колективна работа - ако повече хора работят добре, това ще се отрази и на отбора.
Съжалявате ли, че се оттеглихте?
- Първо, аз не съм се оттеглил, а от федерацията ме уволниха.
След това обаче се върнахте и очакванията бяха да водите отбора на олимпийските игри...
- Не съжалявам, защото това бе принципно решение. Беше много важно да помогна на националния отбор, но когато съм дал дума, не смятам, че обстоятелствата могат да я променят.
Имаше хора, които заедно с Матей ви обявиха за предатели, защото напуснахте отбора преди олимпийските игри. Как гледате на тези коментари?
- Не мога, а и не искам да обяснявам на целия свят какво и как е станало. Доволен съм от това, което съм направил и казал. Вложих всичките си усилия за националния отбор и се радвам, че някои от нещата, които бях заложил като начин на работа, останаха. Най-голямото ми удовлетворение е, че и сега идват при мен хора с думите: "Може ли да стисна една мъжка ръка."
Покрай конфликта ви с федерацията бяха предизвикани финансови и прокурорски проверки, в един момент дори бе впрегнат целият държавен апарат. Учудва ли ви, че една година по-късно няма обвинения, като изключим санкцията за държавните поръчки?
- Вижте, аз не съм предизвикал каквито и да е проверки. Първите резултати, които излязоха, бяха фрапиращи. А после как се промени изведнъж ситуацията - не знам и не ме интересува, честно казано. Единственото, което искам, е нещата в България да се правят като в развитите държави. Всъщност случващото се във волейболната, а и в останалите федерации, е отражение на живота в България.
Проблемът не е, че са ме освободили, защото това е тяхно право и така се случва навсякъде. Боли ме, защото волейболът ни има по-голям потенциал, но ние не го използваме.
Обявихте, че вашето сдружение "Приятели на волейбола" е събрало 100 000 лева за подпомагане на клубовете. Според една популярна поговорка обаче няма безплатен обяд...
- Вероятно имате предвид дали, подпомагайки клубовете, няма да искаме нещо от тях впоследствие. Аз обаче ще ви кажа следното: в цял свят хората с добри финансови възможности имат определено социално мислене. За тях е логично и нормално да се съберат по интереси и да подпомогнат сфера, която ги вълнува. Дали това ще е спорт, наука, изкуство или нещо друго - няма значение. Аз съм компетентен в областта на волейбола и е нормално да сформирам група от хора, които да помагат точно тук.
Очевидно най-близките ви приятели не са свързани с волейбола. Това означава ли, че опитвате да се изолирате от работата в свободното време?
- Още докато бях състезател се стремях да не ограничавам контактите си само във волейболните среди. И то не защото съм искал да се разгранича, а понеже съм търсел един по-широк кръгозор. Хората, с които се виждам, могат да ми дадат много, да ме научат на различни неща. Тези мои връзки датират още от студентските години и фактът, че приятелите ми са се издигнали така, говори за интелект и възможности.
Как разпускате най-добре?
- Много обичам да съм сред приятели, в по-голяма компания, с интересни хора. В случая се отдадохме на много спортни активности, като карането на сърф например. Освен това играхме плажен волейбол с хора, които нямат нищо общо с този спорт. Беше много забавно и емоционално. Почивката трябва да бъде активна, не мога да лежа по цял ден на шезлонга.
Продължавате ли да се съветвате с баща си за работата?
- Той гледа всички мачове на "Тренто" и дори и да не го питам, винаги си казва какво мисли. Много е критичен и ме поздравява само когато сме взели купа.
Заради него ли влязохте във волейболната зала?
- Да, и заради майка ми. Започнах с футбол, но тя ме разубеди, защото беше много студена зимата. Да съм поиграел волейбол в залата, докато се стопли само.
Как гледахте на този спорт тогава?
- Много ме впечатли мъжкият отбор на ЦСКА, защото състезателите бяха големи и здрави мъже. Давах си ясна сметка, че това е игра и аз имам шанса да си изкарвам парите с нещо, което ми носи удоволствие. Проблемът е, че когато се състезаваш на високо ниво, волейболът вече не е толкова игра, колкото работа, нерви, напрежение. А когато е сгъстен ритъмът на мачове, тогава вече няма никаква игра. Има само удоволствие от резултата.
Кога за първи път ви повикаха в националния отбор?
- Мисля, че беше 1992 или 1993 г. Спомням си, че имаше голяма тръпка и ентусиазъм. Но, за съжаление, и тогава беше определящо кой клуб държи правата ти. Огорчих се от тези неща и си дадох дума, че някой ден, ако бъда треньор или ръководител, няма да постъпвам по този начин. Успях да стана независим, когато бях едва на 20 г., но това ми струваше много. Така загубих възможността да играя в националния и да се развия повече като състезател. Но не съжалявам.
Има един интересен парадокс. Вие станахте шампион на България под ръководството на Стоян Стоев, а Мартин Стоев спечели световната титла с вашия баща. Защо двамата не се разбирате?
- Наистина нямаме никакви отношения, но това не говори за конфликт с него или баща му. Вероятно тези слухове тръгнаха от времето, когато Мартин беше треньор на националния и се говореше, че ще го сменям. Това изобщо не беше вярно, даже бях фен на отбора, както съм и сега.
Сред по-старите български треньори има много колоритни личности. Как гледате на техните лафове и прийоми от сегашната си позиция?
- За мен това са два различни свята. В спорта на наистина високо ниво тези неща не вървят.
Преди пет години в рамките на десетина дни преживяхте най-голямата си загуба и най-големия си успех. Това ли е най-тежкият период в живота ви?
- Майка ми беше болна от рак и близо 8 години се борихме за живота (очите му се насълзяват). След полуфиналния плейоф успях да се прибера в София и на следващия ден тя почина. Погребахме я и се върнах за финалните мачове. За мен и за семейството ми беше изключително тежко, но знаех много добре, че не мога да демонстрирам слабост. Всички гледаха в мен и очакваха да продължа. Не казахме нищо на децата, защото бяха много малки и не исках да ги разстройвам. Това, за което най-много съжалявам, е, че майка ми не успя да ме види като шампион на Италия. Това беше нейна мечта много преди да отида там. Още докато играех, Италия беше мерило за най-високото ниво във волейбола. И майка ми казваше, че един ден ще стана шампион там. Надявам се, че е видяля отнякъде как вдигам титлата.
Бихте ли насочили децата си да се занимават професионално със спорт, както са направили майка ви и баща ви с вас самия?
- Категорично не искам да тръгват по моя път. Времената вече са съвсем различни, а и не желая да им казвам с какво да се занимават. Давам им възможности да опитат различни неща, пък те ще изберат своя път. За мен е сигурно, че и двамата няма да станат волейболисти, защото нямат ръстови данни. Но иначе карат ски, плуват, синът ми играе футбол. Имам прекрасни деца.
Още като състезател сте започнали да развивате и бизнес. По едно време дори се говореше, че се занимавате с търговия на диаманти. Има ли нещо вярно в това?
- Това са пълни глупости, даже веднъж ме питаха по радиото дали имам диамантена мина в Африка. Вярно е, че винаги съм се занимавал и с други неща по две причини. Първо, не ми допада идеята да завися финансово само от спорта, в който нещата са несигурни. Другата причина е свързана с желанието ми да търся нови предизвикателства, в които също присъства състезателният елемент. Сега дори имам нови проекти, но предпочитам да говоря за тях, когато станат факт.
Как се запознахте със съпругата си?
- Случайно. Беше ме запушила с колата си и трябваше да я чакам 15 мин, за да изляза. Но като дойде, започнах да се шегувам с нея, след това я поканих на кафе и така тръгнаха нещата. Но тя има много голям принос за успехите ми, защото ми осигурява комфорта да работя спокойно, докато тя се грижи за семейството. От друга страна, преживява много тежко загубите и не претръпна с годините. Страшно се разстрои от историята с националния, въпреки че и двамата сме си говорили, че ще стане така, още преди да поема отбора.
Как виждате живота си след 10 години?
- Както се казва, ако искаш да разсмееш Господ, си прави планове. Аз си правех планове за Тренто, а сега съм треньор в Турция. Всъщност повече съм привърженик на проектите, не на плановете. Обичам в работата ми всичко да е подредено, защото победата е по-сладка, когато е конструирана. Изпитвам огромно удоволствие, когато по време на мач нещата се случват, както сме го планирали. Но да се върнем на дългосрочните планове - вече определено не си правя такива.
