Лупо: На европейското във Финландия продадох 55 бутилки водка

- Ами да, как да не съм. Навремето президентът на един италиански отбор ми каза: "Щастливец си ти, Любо, правиш си кефа, а ние ти плащаме много добре за това." И това е самата истина - волейболът беше едно огромно удоволствие за мен. Затова и щом се отказах, реших да се занимавам с бизнес. Предлагаха ми да бъда спортен директор, дори бях в мениджърска агенция. Но реших, че волейболът ми е дал прекалено много, за да търся още като някакъв ръководител.

- Бяхте изключително емоционален играч и някои от изпълненията ви буквално взривяваха публиката. Май след вас вече няма такива играчи...

- Да, имате право. Точно затова ви казах, че играех волейбол със страшен кеф. Просто изгарях в играта и не можех да сдържам емоциите си. Това обаче явно се харесваше на феновете. Сега много волейболисти мислят само за парите, за това колко точки ще направят и дали ще преминат в друг клуб. Но ако няма страст и истинско удоволствие от играта, нищо не става.

- Имате ли представа колко мача сте изиграли през живота си?

- О, не мога да кажа точно. (Замисля се.) Може би са над 1000, даже 1500. Ами ние навремето само с националния правихме по над 50 годишно.

- Като дете сте били доста буен. Как се оправяха родителите ви?

- Бях много любознателен и саможив. Още във 2-и - 3-и клас редовно правих едни обиколки. Хващах автобуса от Русе и отивах до някое село. После се прибирах с последния рейс. Някой път ме е нямало по 2-3 дни. Баща ми се принуди да ме прати някъде сред хора на моята възраст да се очовеча малко. Изкарах една година, 4-и клас, в един дом за деца със сърдечни проблеми. На мен ми нямаше нищо, но попаднах в такава среда, и то извън Русе. Веднъж избягах и оттам, защото другите не вярваха, че мога да го направя. Обикалях три дни с един влак. На следващата година се върнах в Русе и баща ми реши да ме запише в спортното.

- Защо избрахте волейбола?

- В училище поигравах малко баскетбол, но много се тичаше и реших, че не е за мене тая работа. Волейболът ми се стори по-подходящ - скачаш и забиваш. Още тогава бях много висок и направо рахитично слаб. Знам, че сега е трудно да се повярва, но бе точно така. Започнах да тренирам, но нищо не се получаваше и практически до 10-и клас ходех про форма на заниманията. Тогава на една тренировка дойде другарят Шахов от федерацията по волейбол да оглежда високи деца. По едно време ме мерна и попита: Абе това момче защо се излежава на дюшека? И тренерът му вика: "А, онзи ли - остави го, нищо не става от него". Шахов обаче се разбра с първия ми треньор Александър Тодоров да работи индивидуално с мен една седмица и тогава да каже дали наистина съм безнадежден случай. Бате Сашо ме хвана, а аз си викам на акъла: тия хора в ред ли са, аз имам още една година да завърша и спирам с волейбола. Добре, обаче мина седмицата и треньора отсече: "Има хляб в тебе, но ще правиш каквото ти кажа". И като се започна - от сутрин до вечер, ядем заедно, тренирахме по 6-7 часа на ден. Беше ми като баща.

- Отегчавахте ли се?

- В началото ми идваше много нанагорно. Караше ме да бягам, а там хич ме няма. Докрая на кариерата си не успях да се науча да тичам и да изкачвам баири. Можех да скачам 5 часа или да забия 300 топки в залата, но не и да направя 5 обиколки на стадиона. На кросовете ме изпреварваха с по 2-3 обиколки. Като завърших училище, бях сравнително добър, но на юношеско ниво. Основният ми плюс беше, че можех да забивам отвсякъде. Бате Сашо казваше, че няма подадена топка, която да не става за атакуване.

- Кога ви забелязаха големите клубове?

- На финалите на юношеското първенство в Пловдив. Бях най-високият волейболист за онова време, вече забивах яко. След финалите ме поискаха ЦСКА и "Левски", но ЦСКА просто не ми оставиха алтернатива. Взеха ми правата, но 1 г. ме оставиха да играя за мъжете на "Дунав" да се обиграя. През 1984 г. ме дръпнаха, но съставът готов - мачка всичко живо с по 3:0. Стоян Гунчев - разпределител, Стефан Соколов диагонал, Петьо Драгиев и Боре Кьосев - посрещачи, и Петко Петков и Милчо Натов - центрове. Железен отбор, смени не се правят. Треньор беше Димитър Златанов и все казваше: "Айде, загрявай". А аз му отговарях: "Знам, тренер. При 14:5 влизам и ги убивам!" (При старите правила геймът бе до 15 т. - б.а.)

- Как пробихте в състава?

- За мой късмет Соколов се контузи много сериозно и просто нямаше кой друг да влезе. Той беше диагонал - точно постът, който на мен ми пасваше идеално. И така влязох в отбора и се превърнах в основен играч. Станахме пет пъти шампиони, избираха ме за най-добър нападател. Беше невероятно да играя с Боре Кьосев и останалите.

- Спомняте ли си първия мач за ЦСКА?

- Как, то не може да да се забрави. Всъщност е преди контузията на Соколов. Бяхме в Загреб за контролни мачове с "Младост", в който бяха почти всички национали на Югославия. Ние пък повечето играехме за България. В първата контрола ни поведоха с 2:1 гейма и 10:5. Златанов отписа мача и ми каза да вляза малко да се поочупя. И, няма да забравя - бият сервис, а Гунчев веднага ми вдигна на мене. Ония отсреща дори не ми скочиха на блок, защото никога не ме бяха виждали. Аз - бум, забих топката и почнах да се радвам като малко дете. Следващата пак на мен и, ако щете вярвайте, обърнахме мача до 3:2, а до края разпределителят вдигаше само на мен. От другата страна направо се ошашавиха, после питали нашите къде са го намерили това говедо.

- И получихте нов статус...

- Да, но никога няма да забравя Димитър Каров, който вече беше в политотдела на ЦСКА. Идва при мене и изригна възторжено: "Браво, ти си истински армеец!". Аз си казах: "Какъв армеец, бе, аз не знам къде се намирам". Но реално погледнато, с тази игра се спасих от тежко наказание. Тогава все гледахме да продадем нещо в чужбина и аз занесох някакво кафе в Загреб. Отидох на пазара и почнах да викам: Църно кафе на зърна! По едно време покрай мене минава Каров и се ококори: "Какво правиш тука, бе, момче? Като се върнем в София, ще те вкарам в дисципа". Аз много се уплаших, защото бях само от една седмица в ЦСКА. След мача обаче забрави за случката.

- Каква заплата получавахте като волейболист в ЦСКА?

- Колкото военните - около 350 лв. на месец. Допълнително даваха по 25 лв. за победа. Бяхме добре платени, даваха ни жилища на преференциални цени. Тогава мечтата беше да си спортист или артист - само те пътуваха.

- Явно обаче парите не са стигали, защото сте въртели голяма търговия покрай мачовете...

- Ще опитам да ви го обясня максимално просто. Отиваме в чужбина с националния и ни дават по 20 долара на човек, независимо дали сме за 3 или за 15 дни. С тия 20 долара трябва да купя подаръци за мене, жената, децата и да върна 200 долара вкъщи. Айде вие ми кажете как да стане?

- Каква беше вашата бизнес стратегия?

- Знаехме къде какво се търси. Във Финландия имаше сух режим и водката вървеше много. Купувах оттук за 4,70 лв., там я продавах по 50 марки. През 1989 г. имаше европейско във Финландия и тръгнах с 45 бутилки водка "Царевец".

Опаковах ги с кърпи и тиксо, да не протекат. Ведната ръка нося сака с шишетата, в другата сака с екипировката. Тогава нямаше рентгени, а зелен и червен коридор за онези, които имат какво да декларират. Ние целият отбор пердашим по зеления, а сигурно имахме към 200 бутилки водка и коняк. Моите ги продадох още на втория ден и се успокоих.

- Какво беше първото нещо, което си купихте?

- Ако не броим апартамента - сателитна чиния. Това беше първата частна чиния в България. Митничарите искаха да я конфискуват, защото само в 2-3 посолства имаше такива. Голям зор видях, докато я монтирам. Но като тръгна, стана страшно. В апартамента в Младост 3 беше като киносалон. И Христо Стоичков идваше, с него бяхме съседи тогава. Един път заедно гледахме мач на "Барселона" и Ицо почна да се надъхва срещу Лаудруп - "Като отида там, направо ще го изям тоя". Още тогава бях луд на тема техника, иначе как да пръсна 1000 долара за тая чиния.

- Вие сте висок 210 сантиметра. Как си намирахте маратонки?

- Носех 50-и номер - последният размер. Нашата федерация имаше договор с "Асикс" и само председателят даваше бележки за маратонки. Сдуших се с него и все му приплаквах - "Шефе, аман заман, пак ги скъсах", и му давах някоя бутилчица. Тогава имаше един сръбски баскетболист Жарко Петрович, и с него май бяхме единствените на балканите, дето носят 50-и номер. На този Жарко колко маратонки съм продал - по 150 марки чифта. Няма какво да крия - с тия пари си купих апартамент.

- Соцтърговията помогна ли ви в бизнеса след това?

- А, разбира се - тогава се отраках. Оправях се с няколко езика и през мен минаваше всичко. Един пример - отиваме в Москва и всички мъкнат лъскавите анцузи от Попово, които струваха 25 лева. В Съюза ги шиткахме за 250 рубли. Търсеха се и маратонки "Ромика". Те пък бяха 40 лева и им вземахме по 200 рубли. Пристигаме, аз изкупих цялата стока и после я продадох с горница. Само от това турне в Москва изкарах 6000 рубли - колкото струваше една гарсониера. Веднъж Найден Найденов ми предложи чифт маратонки. Дадох му 150 марки и той направо подскочи от радост. След това ги пласирах за 200 марки и му казах: Ей, Нака, да си жив и здрав, изкарах 50 марки от тебе. Той направо полудя - "Как може от приятел пари да печелиш". След време отиваме на онова европейско във Финландия. На последната вечер, гледам, Наката се върти притеснен. По едно време дойде и, хъката-мъката, си каза. Имал 10 бутилки, но не успял да ги шитне. "Не ти ги дадох, за да не ме излъжеш пак", призна ми той. Платих му по 25 марки на бутилка, което си беше перфектно за него. Занесох водките на един в хотела, беше малко недъгав, но купуваше много. Продадох му ги с отстъпка за 45 марки бройката, даже ми даде картата си да изтегля пари от банкомата.

- Вече като бизнесмен обаче получавате много тежък удар. С колко ви завлече вашият служител?

- С 1 милион долара. След това се покри, мисля, в Южна Африка. Но не съм го търсил, няма смисъл. Пари се изкарват, стига да знаеш как. Следтова се захванах с метанстанциите и бизнесът се развива много успешно. Такава измама няма как да се случи отново, вече съм гърмян заек.

- В залата на ЦСКА има ваша снимка, под която пише "Най-скъпият волейболист в света". Колко точно платиха за вас?

- Боре Кьосев все ме майтапи за тая снимка. Казва - "На едната - Димитър Златанов, най-добрият волейболист, на другата Любо Ганев - най-скъпият волейболист". "Кунео" плати за мен $ 600 000. Тази сума беше повече от трансферите на всички българи до момента.

- Промени ли се отношението ви към волейбола, когато отидохте в Италия?

- Не. Въпреки че всичко беше на изключително професионално ниво, за мен спортът си остана удоволствие. Но и там бързо разбраха, че съм труден за контролиране. Правех каквото си искам, но пък на мача давах всичко от себе си.

Не съм употребявал цигари и алкохол, но пък обичам нощния живот и жените.

- Инцидентът със стрелбата по вас в Бразилия се превърна в легенда. Какво точно се случи?

- Бяхме там на лагер. И след една вечеря с Иван Тасев решихме да се поразходим малко да смелим храната. По едно време ни обградиха едни пишлемета, искаха да ни вземат часовниците “Касио”, които бяха по 20 долара. Единият извади пистолет и за да ме сплаши, стреля в земята. Моите крака обаче големи и той ме уцели в палеца. Както не мога да бягам, изхвърчах като Бен Джонсън, а Тасев остана и се хвърли на врата на оня. Добре че го спасиха едни минувачи. Веднъж пък в Италия фенове ми срязаха едната гума и тя се пръсна, като карах със 130 км/ч. Колата се завъртя и се удари в мантинелата. Не знам как оцелях.

- Защо не успяхте да спечелите нещо голямо с националния?

- Просто другите бяха много силни, най-вече тактически. Италия, Бразилия, Русия ги биехме веднъж на 10 мача. Иначе имахме много талантливи играчи, но като отбор явно не бяхме на най-високото ниво.

- Сега имаме ли тим, който може да стане шампион?

- Сами виждате, че все малко не ни достига. Но имаме потенциал, дано да се класираме за олимпиадата пък там - да вземем по-благороден медал.