Теодор Салпаров винаги е бил много приятен събеседник. Либерото на националния отбор по волейбол и на руския „Зенит“ (Казан) сподели с „Труд“ и предаването "Код Спорт" мнението си както по актуални, така и по „вечни“ волейболни въпроси. От понеделник Салпаров започва участие в турнира за Купата на България в състава на бургаския „Нефтохимик 2010“.
За втората поредна европейска клубна титла със „Зенит“ (Казан)
Ако трябва да бъда честен и реалист, не очаквах да се случи. Знам, че на моя пост и особено българин трудно може да пробие и да играе в най-големите отбори. Това е волейбол и има жестоко ограничение за чужденци в руския шампионат, както и в Италия. Не е като във футбола - да могат да играят седем-осем чужденци. Затова съм бил реалист и съм се наслаждавал. Особено първия път, когато имах възможността да играя в отбор като "Динамо" (Москва) и честта да се състезавам в Шампионската лига. Няма да го забравя! С Матей Казийски и с Радо Стойчев бяхме заедно в "Динамо" и отново Владимир Алекно беше старши треньор. Смятам, че специално на моя пост получаваш по-голямо удоволствие от играта, когато си на 33-34, отколкото като си на 23. Сега четеш самата игра и получаваш удоволствие на това голямо ниво.
За националния отбор на България
Винаги съм изгарял от желание да играя за националния отбор, но при така стеклите се обстоятелства, че не се класирахме за олимпиадата в Рио де Жанейро... С Пламен Константинов имахме един много кратък разговор. Даже не се опитва да ме убеждава в нещо или аз - него. Каза, че сигурно ще опита с млади състезатели, за да се види кой какво може от тях в Световната лига. Аз съм "за" тази идея на Пламен, на федерацията, че трябва да се даде път на младите, да се види кой може, защото следващата цел е световното през 2018 г. и после олимпиадата в Токио. Не искам да преча, но и не съм човек, който ще предаде националния отбор. Когато имат нужда, бих помогнал отново на драго сърце.
За изпуснатите шансове с националния отбор
Сещам се за два турнира. Единият бе на световното през 2006-а, поне финал можеше да играем. Спомням си полуфинала с Полша - 1:1 гейма, а в третия водим 23:21 точки. Имаме контраатака в перфектни условия, Андрей Жеков вдига на Боян Йорданов на единичен блок, перфектна топка. Двамата със затворени очи са се целили цял живот. Обаче 20 или 15 см топката излезе в аут. Стана 23:22, после завъртяхме точка - 30:28 биха в третия и четвъртият отиде чисто по нашенски. Бяхме единственият отбор за последните пет години, който би Бразилия три пъти поред. Срещу Бразилия играехме без никакъв страх, а и бяхме неудобен съперник за тях. Другият случай бе през 2009-а след европейското първенство отново срещу Полша, полуфинал, нарисуван да го спечелим. Още преди мача бях сигурен, че ще ги бием, а загубихме с 0:3.
За отказа на Матей Казийски да играе в националния отбор
Много съжалявам, че така се случиха нещата и Матей не играе за националния отбор, защото наистина за мен е един от най-уникалните волейболисти, с които съм играл не само с екипа на България, но и на клубно равнище. В последните 10-15 години със сигурност е един от най-добрите играчи на неговия пост. Също с чисто човешките си качества е уникален. Много е жалко, че не можа да завърши кариерата си в националния отбор по най-добрия начин, както той искаше. Ако Матей беше в отбора, със сигурност можеше да имаме още един медал. Не съм опитвал да му повлияя да си промени решението. Защо ли? Още през 2006 г. играх с него в "Динамо" (Москва) и живеехме в една стая. Той бе като дете - каже ли нещо - край. Прав, крив, лош, добър, науми ли си нещо, не може да го разубедиш. Прави му чест, че като каже нещо, го изпълнява, колкото и да му е тежко, а на него му е много тежко, защото го познавам и виждам.
За финалния турнир за Купата на България
Имам желание да поиграя малко и у нас. Хубаво е, че от миналата година федерацията започна да дава шанс на състезатели, които играят зад граница, да участват за Купата на България. Това е много добра идея, защото волейболът отново вдигна летвата с това европейско първенство. Хората отново се сплотиха, говореше се за волейбол десетина дни. За да се задържи това нещо, трябва и на клубно ниво през годината да бъдат пълни залите. Тази година изгледах един мач от финалната серия - "Добруджа" с "Монтана" - уникално! Тези пет дни, в които ще бъде в Дупница и в Бургас турнирът за купата, залите ще са пълни. Защото ще дойдат състезатели като Тодор Алексиев, Теодор Тодоров, Тодор Скримов, Николай Николов, Учиков, аз, Цветан Соколов - почти целият национален отбор.
За Владо Николов и за бенефиса му
Имахме честта да играем две поредни години и на клубно ниво заедно. Първият път беше в "Галатасарай" през 2012 г., вторият път беше през 2013 г. в "Лион". Когато две години си с един човек, много повече се опознавате. Като че ли станахме и доста добри приятели. Не само ние, но и нашите семейства и децата ни също, което много ме радва. На Владо бих му завиждал заради професионализма и за това как успя да държи ниво през всичките години, защото Господ не му е дал много-много талант чисто физически.
За различното между олимпийските игри и другите състезания
Разликата е, че примерно на откриването на олимпиадата срещаш звезди като Юсейн Болт, Роджър Федерер, Леброн Джеймс, Новак Джокович, Неймар, който, с извинение, ми удари едно дупе. Играехме билярд заедно - той на една маса, аз на друга. Ето това е разликата! В олимпийското село се храниш с най-големите звезди в световния спорт. Иначе чисто като ниво, винаги съм казвал, че олимпиадата е по-слаба от световно или европейско първенство.
За идеалния отбор от волейболисти, с които е играл в националния
Трябва да ги разделим на поколения. Имах късмета да започна да играя на 21 години титуляр в националния отбор, на 17 години ме извикаха за първи път. Това е нещо уникално и имах честта да играя с три поколения. Започнах с Пламен, Ники Иванов, Владо, после се включихме Матей, аз, Андрей Жеков, Тошко Алексиев, Гайдарски и т.н. После Скримов, Пенчев, набори 1991, 1992, 1989... Теодор Тодоров. Всички, с които играх, бяха на световно ниво.
За треньорската професия
Не ми се иска да бъда треньор. За мениджър са много големи изкушенията. Владо Николов бе две години мениджър и много му хареса. Аз се притеснявам да не ми хареса чак толкова и на мен.
За мечтите си
Моите мечти на тези години започнаха да се сбъдват. През последните две-три години остана една неизпълнена - с националния отбор. Не можахме най-малкото да играем финал. Другата мечта все още мога да я реализирам - да спечеля световното клубно първенство. Трофей, който "Зенит" все още няма във витрината си.
