Роден на 21 април 1976 г. в София. Ръст: 201 см. Тегло: 103 кг. Пост: Посрещач, диагонал. Номер, с който е играл: 11. Играл е за: Милано (1993/94); Равена (1994/97); Рома Волей (1997/98); Палермо (1998/2000); Милано (2000/2003) и Пиаченца (2003/2017). С Пиаченца има сребро в Шампионската лига през 2008 г. Титла в турнира за Купата на CEV през 2013 г. Шампион е на Италия за 2009 г. и финалист през 2007, 2008 и 2013 г. Носител на Купата на Италия през 2014 г. и на Суперкупата през 2009 г. С националния отбор на Италия два пъти печели Световната лига (в Москва'97 и Map дел Плата'99). Има и два сребърни медала - в Мадрид 2003 и Рим 2004 г. Част е и от отбора на Скуадрата, който участва на олимпийските игри в Пекин през 2008 г. и се класира на четвърто място на игрите. Ето какво сподели за кариерата си, за известния си баща и неговия празник Христо Златанов пред „Меридиан мач”.
- С какво ще изненадате баща ти за празника?
- Всъщност няма с какво. Не крием козове в ръкавите. Той е много опитен (смее се).
- Чете ли книгата, която описва живота на баща ти?
- Отчасти. Получих по електронната поща няколко страници. Чувството е странно... Бях позабравил доста неща. Когато друг човек, пък било то и собствения ти баща, е написал нещо, от което си бил част и ти, е много вълнуващо.
- Децата ти как се чувстват тук?
- Много добре. Още не съм им превел книгата (смее се). Засега всичко минава добре. Нямаме време за много разходки, но иначе са посещавали всички забележителностите в центъра на София и околността.
- Миа и Мануел говорят ли български?
- Не, но всичко разбират. Знаят по някоя и друга дума. Когато бяха малки, им говорех само на български.
- Ако ти трябваше да напишеш предговора на книгата „Да докоснеш върха", кои думи би избрал?
- Не си спомням кой го каза на представянето в Музея на спорта, но наистина той е човек с голямо сърце и душа, с много висок морал. Бих написал, че е най-честният човек, когото познавам и се радвам страшно много, че точно той е моят баща. Рядко съм срещал спортисти и изобщо хора като него.
- Заради него ли стана волейболист?
- Не, изобщо. Никога никой не ме е натискал. Много сериозно тренирах баскетбол, почти две години. И тогава се преместихме в Кунео. Там нямаше обаче силен баскетболен тим и аз от скука и да имам какво да правя, влязох във волейболната зала. Бях на 14 години тогава. Преди това съм тренирал по малко футбол, хокей и плуване.
- Липсва ли ти играта сега?
- Не, вече не. В началото, малко след отказването, ми липсваше дори миризмата на залата. Както и съотборниците и ежедневието на спортист. Но това усещане премина.
- Как се справяш като директор на Пиаченца?
- Това другите трябва да го кажат, но мисля, че нещата се получават. Имахме сравнително малко време да направим клуб и отбор, но нещата на този етап изглеждат добре.
- Какви са целите пред тима?
- Място в Топ 4. Дали ще стане, ще видим. Дано!
