Капитанът на женския национален отбор на България по волейбол Ева Янева сложи край на кариерата си в представителния тим. Равносметката си за пътя си в спорта дотук тя направи пред камерата на "Код спорт" по TV+.
- Ева, когато разговаряхмe с теб преди две години, ти беше подписала договор с руския Динамо (Казан). Какво не се получи тогава?
- За съжаление, точно два месеца след като подписах договора и точно преди старта на световното първенство, получих много сериозна контузия в рамото с частични разкъсвания на сухожилията. Травмата не наложи операция, но доведе до близо осеммесечно лечение. Моето участие беше на 30%, а в отбор като Казан не може да отидеш на 30 %. Там си или 100 %, или си отиваш, което за съжаление се получи с мен.
- Какъв отбор е Динамо (Казан)?
- Страхотен отбор. Това са едни страшни професионалисти. Много сериозна работа, много големи имена около теб. Хора, които ти помагат, много големи характери.
- Съжаляваш ли, че попадна в този отбор в неподходящото време?
- За добро или за лошо, това са неща от живота и от кариерата. По-добре е да приемеш трудностите с усмивка и да погледнеш от другата страна. В този момент ми се отвориха други врати в живота и в спорта.
- Как те посрещнаха в Казан?
- Много топло. Аз говоря руски и нямам проблеми с езиковата бариера. Тогава играеше Теди Салпаров. Познаваха го добре, както и мен. Преди това имах контакти с треньора. Бях играла три години в Русия и общо взето нещата бяха спокойни, с изключение на това, че отидох контузена. Имах напрежение вътре в себе си, че не съм 100 %, а исках да бъда.
- Кое те накара да приемеш офертата на Динамо (Казан)?
- Това ми беше мечта от малка. Когато бях на 18, беше първата ми година навън в Русия. Казан вече беше име, имаше резултати в спорта. Впоследствие се върнах в Омск. Тогава Казан беше шампионът, беше топ отбро и аз тайно си мечтаех да отида там.
- Получи ли достатъчно шансове за изява за престоя ти?
- Шанс имаше, но просто физически не бях аз. Колкото и да исках, нямаше как да се получат нещата.
- След това премина в ЦСМ (Букурещ)...
- Имам само добри спомени от този отбор. Отидох контузена, хората ми подадоха ръка в този момент и проявиха много голямо разбиране. Чувствах се страхотно. За съжаление, не успяхме да станем шампиони. Така се стекоха нещата, че не можахме да стигнем финал. Играхме за трето място, което спечелихме. За мен беше положителен сезон от гледна точка на това, че успях да се върна в големия волейбол. Контузията беше толкова сериозна, че нещата не се знаеха...
- Имаше ли вероятност да прекратиш състезателната си кариера?
- Абсолютно. Разговарях с много лекари. На всички мнението им беше едно – „ако се оперираш, забрави за волейбол”. Единственият ми шанс беше да работя много усилено с физическото ми състояние.
- С румънския отбор не можа да станеш шампион, но след преминаването ти в китайския Тянджин постигна това. Разкажи за престоя си в Китай.
- В Китай е много интересно. Получих тази оферта към края на лятото. Мениджърът ми се обади и въобще не се замислих. Честно казано, не знаех къде отивам. След това останах изключително изненадана от всичко. От методите на тренировка, от отношенията състезател-треньор, отношенията в отбора, професионализма. Когато ме питат какво бих запомнила от Китай, това е, че хората стават, работят, работят, работят и си лягат. Невероятно натоварване и отдаване на момичетата в този спорт.
- Трудно ли се адаптира към начина на живот в тази страна?
- Не, аз не се адаптирах. Стисках зъби. Знаеш, че си там да тренираш, да побеждаваш и пак да тренираш. Няма друго нещо.
- Разговарял съм с много футболни хора, които са работили в Китай, и казват, че там животът е много тежък.
- Нямахме лично време, дори време да ти стане скучно. Няма свободно време. Започвахме тренировка в 8.30. Тренирахме четири часа сутрин и четири часа следобед. Това бе абсолютно всеки ден в продължение на пет месеца. Нямахме нито един свободен ден. В началото, когато попитах треньора кога можем да починем, за да разгледам града, той ми отговори, че няма да е скоро. Мислех, че се шегува, когато каза, че по принцип нямаме свободни дни. Впоследствие разбрах, че действително беше така.
- Това не затормозява ли състезателя?
- Животът ти е друг, не си свикнал, имаш трудности, нещо ново е. Единственият начин да не се замисляш, е да живееш ден за ден. Днес задачата ми е да си изпълня добре тренировката. Утре имам мач – целта е да се победи, да се играе добре.
- Защо избра да продължиш кариерата си в турския Илбанк (Анкара)?
- В Илбанк попаднах съвсем случайно. Прозорецът между двата сезона беше почти към края. Турция беше един от малкото варианти да продължа сезона след Китай, тъй като ние свършихме на 24 януари. Играхме пет мача от финала, които Слава Богу спечелихме. За мен Турция бе добър вариант, защото е близко до България, шампионатът е много силен. Имам възможност за изява и след това евентуално да продължа кариерата си в тази страна.
- Играла си в първенствата на Франция, Япония, Русия, Румъния, Китай, Турция. Къде се чувстваше най-добре и защо?
- Във Франция определено. Неслучайно останах там шест години. Франция ми даде база и в живота, и във волейбола, отношение, възпитание. Работих със страхотен треньор и човек. Франция е страхотна държава. В Кан се чувствах в рая.
- Къде се играе най-силен волейбол от първенствата, в които си била?
- В Китай. Беше борба на смърт – нещо необичайно за европейските отбори. Борбата и това, че те не се отказват.
- Би ли отишла отново в Китай?
- Честно казано, не. Не защото не ми харесва или ми е тежко, а защото смятам, че на този етап от кариерата и живота ми не е това, което искам.
- Пропусна Световното първенство по волейбол през 2014 г. в Италия. Съжаляваш ли, че не взе участие в шампионата?
- Да, много ми беше мъчно, защото не бях взимала участие на световно първенство. Тогава имахме много добър отбор с добър колектив и треньор. За съжаление, се контузих и не можах да отида, но това е било съдба. Всяко зло за добро.
- Имаше ли проблеми с тогавашния треньор Владимир Козюткин?
- Не, никакви. Той е голям специалист с много опит. Изключително интелигентен човек и треньор. Мисля, че добре ръководеше нещата в колектива, в самия процес. Тони Зетова гледа мача, в който победихме голямата Русия в Русия безапелационно с красива игра. Тогава тя каза, че за първи път вижда българският национален отбор да играе така настървено в защита. Това не е нещо типично за нас.
- Като че ли очакванията в Италия бяха по-големи на базата на това, което се случи преди световното първенство. Защо не можа да се реализира този потенциал?
- Аз нямам отговор на този въпрос, защото това не се случва за първи път. Може би не издържаме психически именно заради тези големи очаквания към нас. Не може да се реализираме.
- Имало ли е досега случай в твоята кариера, когато не си се разбирала със селекционер или треньор и си си тръгвала?
- Не, не е имало случай, в който аз да си тръгна. Не смятам, че съм конфликтна личност, никога не търся начин да си наложа мнението. Дори и занапред не бих допуснала такова нещо. Може да не се разбера с треньор по лични или спортно-технически причини, но аз съм състезател, а той - треньор. Нещата са пределно ясни.
- Каква е отговорността да си капитан на националния отбор?
- Тежка и в същото време много сладка, защото специално тази година има много млади момичета. Има много таланти, чувства се желание за игра, хъс, заряд и това ми доставя голямо удоволствие. Естествено има и тежест.
- Има ли респект от по-младите състезателки към теб?
- Има не само към мен. Те са възпитани момичета. Отнасяме се с респект една към друга. Не само младите към по-опитните. Това е нормално, това е бъдещето на България. Те ще дойдат след нас и трябва да се чувстват добре и комфортно в отбора.
- Има ли добро бъдеще за женския волейбол в България?
- Вярвам, че има, въпреки че положението в клубовете е много тежко. Трудно се дават условията, които ние имахме едно време. Не бяха супер, но все пак бяха нещо. В момента това го няма и ми е мъчно, че деца, които обичат спорта, нямат тези възможности за реализация, които ние имахме.
- Само в базата ли е проблемът?
- Не само. Проблемите са толкова много, че не искам да се задълбочавам дори и мисловно.
- Защо реши да се откажеш от националния отбор на България?
- Смятам, че дадох много и емоционално, и психически. Вече не се чувствам толкова силна, за да дам максимума от себе си. В същото време виждам, че има млади момичета, които заслужават да се изявят като лидери, да се научат да губят, да се научат, че не е лесно, да израстват в тези тежки мачове. Ако непрекъснато седят на резервната скамейка и нямат поле за изява, нямат шанс да изградят характер и борбеност на игрището, няма как да има голям успех. Лично аз мога да благодаря, че имах възможността на 20 години да поемам отговорност в много сериозни мачове.
- Чувстваш ли се уморена от волейбол?
- Не, честно казано даже сега ми е по-приятно да играя, отколкото когато бях по-малка. Физически чувствам, че ми е тежко, но мисля, че имам още една-две години пред мен.
- Какво искаш още да постигнеш във волейбола?
- Като постижения - не мисля. По-скоро лично като чувство на комфорт на игрището и това да владея себе си.
- Замисляла ли си се какво ще правиш, след като престанеш да играеш волейбол?
- Конкретно нямам представа, но се надявам да не е далеч от спорта и от волейбола, тъй като това е нещо, което ми доставя удоволствие. Правя го с чиста душа и сърце.
- Виждаш ли се като треньор?
- Не, може би с деца. Това е удоволствие, но не и да се вложа дълбоко и отново 100 %.
- Защо много рядко някое от големите имена било то във волейбола, или в някой друг спорт, иска да работи с деца?
- Това е едно удоволствие, едно зареждане. Имам двама племенника и като се прибера вкъщи и ги пипна, ме зареждат с енергия, любов, искреност. Предполагам, че удоволствието, когато правиш нещо, е по-голямо, когато го правиш с деца.
- Винаги си усмихната. Кое те натъжава?
- Много работи. Може би нечестността, това, че много хора страдат, определени ситуации. Всички знаем за Цвети. Това много ме натъжи.
- Кое те кара да летиш от щастие, освен двамата племенници?
- Те определено са голям фактор в това. Победите, любовта между хора, семейство, приятели.
- Къде обичаш да почиваш? Остава ли ти време за това?
- Нямаме много време. Времето със семейството ми е много ценно. Това е голяма почивка за мен – да съм вкъщи, да не правя нищо. Имам приятели почти по целия свят. Много рядко остава време да се видим, но когато имам възможност, го правим.
Ева Янева: Време е да дам път на младите в националния
Вече не се чувствам силна, на 20 години поемах отговорност в много сериозни мачове
