Светослав Стойчев е гордият баща на волейболния треньор Радостин Стойчев. Вече е пенсионер, но също може да се похвали с успешна треньорска кариера. Под негово ръководство националният отбор за младежи до 23 г. спечели световната волейболна титла през 1992 г. в Кайро. Разговаряме със Стойчев-старши дни след като синът спечели за втори път Шампионската лига със своя италиански отбор Итас Диатек Тренто. Между другото вече има група "Радостин Стойчев - следващият треньор на волейнационалите" в социалната мрежа фейсбук. И тя набира все повече сила.
- Г-н Стойчев, синът ви приема ли професионални съвети от вас?
- Не. Съвети съм му давал навремето, докато го възпитам. Държах да е отличник в училище, много да знае, да се стреми да учи и да е изключително честен. Завърши с пълно отличие и училището, и ВИФ, като ходеше на тренировка вечер след 22 ч. Радостин говори 9 езика -испански, италиански, сръбски, френски, немски, английски. Научи ги заради работата. И аз научих арабски, когато бях треньор на националния отбор на Саудитска Арабия. Аз заведох Димитър Пенев при арабите. Предупредих го, че няма да изкара дълго, ако не научи езика. Така и стана. След един месец го изгониха.
- Във вашето семейство сте три поколения треньори. Разкажете за дядото Димитър Стойчев.
- Баща ми беше първият национален треньор по борба и в двата стила - класически и свободен. Същевременно беше и секретар на федерацията по борба. Той е съратник на Дан Колов и Никола Петров. Направи така, че борбата стана спорт номер едно в България. Първи получи званието "Заслужил треньор", а също и Народен орден на труда златен. Отказа се от чиновническата работа във федерацията и се посвети на треньорството. Обикаляше страната и събираше състезатели. Създал е десетки олимпийски и световни шампиони. Когато татко почина, Боян Радев му носи ковчега.
- А защо вие не станахте борец?
- Като дете и аз се борех. Но се влюбих във волейбола. Живеехме в центъра на София - на бул. "Раковски" и "Руски". Колкото и парадоксално да звучи, условия да се развие волейболът у нас бяха бомбардировките над София през Втората световна война. На почти всяко място, ударено от бомба, направиха игрища. Беше много евтино - хвърлят един камион сгурия, утъпкват с валяк и слагат два кола и мрежа. Покрай дома ми изникнаха 15 игрища за волейбол. Затова и волейболът стана толкова популярен.
- Къде мина кариерата ви като състезател и треньор?
- Като състезател съм играл в Спартак София, Миньор (Перник), Миньор (Бухово), Металург (Перник), Локомотив (София). Първата ми треньорска работа беше на жени в Локомотив. От "Б" група ги вкарах в "А" и стигнахме до трето място. Но на другата година четири от основния състав дойдоха бременни. Една от състезателките ми тогава, Надка, е майката на близнаците Братоеви. От този случай се зарекох - повече никога треньор на жени. Отидох в ЦСКА, където тренирах юноши. Станах шампион с всички възрасти и ме сложиха треньор на мъжете. Като треньор на българския национален отбор за младежи (до 23 г.) стигнах до световната титла в Кайро 1992 г. Двама от тогавашния отбор още играят в ЦСКА - Ивайло Стефанов и разпределителят Николай Василев. От федерацията ме пратиха в националния отбор по плажен волейбол. Изкарах 50 дни на Ривиерата със сина ми и Георги Петров от Левски. Класирахме се трети. Бях си взел от личната отпуска, но Зегата (шефът на ЦСКА Спиридон Зегов) ми се обади веднага да се връщам. Имах големи разправии, водиха ме при генерали. Вашият колега Томислав Русев ме защити в статия, но напуснах ЦСКА.
- Къде в чужбина сте работили?
- Имах предложения от чужди федерации. Приех офертата на Саудитска Арабия за много пари. Плащаха ми 100 хил. долара на година. Държах си парите на кревата. Там банки няма, а и не се краде, защото режат ръце и глави. В Риад станах приятел с управителя на най-големия универсален магазин, пакистанецът Садик. Имаше неблагоразумието да внесе флакони с нервнопаралитичен газ. Това беше абсолютно забранено и го осъдиха на смърт. Гледах публичната екзекуция на площада пред най-голямата джамия. Отрязаха му главата. Другото голямо премеждие беше една катастрофа. Военен джип ми удари колата. Когато питаха войничето защо е минал на червен светофар, той се оправда: "Аллах ми каза да мина на червено." Добре че не пострадах сериозно. Само колата беше смляна. Класирах отбора трети на Арабската олимпиада в Дамаск, а предишната година са били 16-и. Бронзовите медали бяха страхотен успех. След мача дойде техният президент на олимпийския комитет и започна да замеря волейболистите с пари. Дойде едно от момчетата и ми даде банкнота от 1000 долара. Още си я пазя. Тогава разбрах, че има и такива банкноти. Тръгнах си на втората година, защото не дадоха на жена ми да дойде при мене. Платиха ми обаче за трите години.
- А синът ви кога се насочи към волейбола?
- Радостин беше страхотен футболист. Можеше да дриблира с топката, без да падне на земята. Изкарваше до 500 на един крак. От ЦСКА направиха пътека до нас да го вземат. Лично Петър Жеков го искаше. Почна да тренира футбол. Но веднъж майка му отиде на тренировка и чу другите момчета да се псуват. Тогава каза "край с футбола". Не искаше нашето момче да стане като другите, некултурно. Радостин идваше на моите тренировки. Много му харесваше разпределителят Стоян Гунчев и искаше да стане като него. Така се захвана с волейбол. Но аз никога не съм му бил треньор. Зегата правеше все така, че да не е при мене. Радо стигна до разпределител на националния отбор. Игра за ЦСКА и Миньор (Бухово). Треньорската му кариера знаете отлично.
- Обажда ли се често Радостин?
- Всеки ден си говорим по телефона. От Полша ми се обади 5 минути след финала на шампионската лига. Преди няколко дни ми поръча да почерпя ветераните и аз изпълнявам. Заведох повече от 30 души на ресторант. Направихме към 800 лева сметка, но Радостин плаща.
- Какъв човек е синът ви?
- Той е голям треньор, но преди всичко е изключително добър син. Грижи се за мене. Оправя всичките ми сметки. Диабетик съм, но благодарение на него от 3 г. се храня само в ресторант. 20-30 лева на ден остават там. Наскоро ми се развали плазменият телевизор и му се обадих. Само след половин час дойде негов човек и ми донесе нов. Докато беше жива майка му Емилия, той се грижеше и за нея. Най му беше мъчно, че тя така и не разбра, когато стана шампион на Италия за първи път с Тренто. Беше болна от рак и десет години се бореше с болестта. Нашите доктори я бяха отписали. Радостин е дал най-малко 300 хиляди долара за лечение в чужбина. Тя ходи да се лекува два пъти в САЩ, по три пъти във Франция, Австрия и Италия. Радо й купуваше най-добрите лекарства. Състоянието й се влоши в деня, когато стана шампион на Италия с Тренто. През нощта след финала той се прибра да я види. Завари я жива, но беше много зле. На следващия ден почина. Погреба я и си замина обратно в Италия.
- Как се е устроил в Тренто?
- Живее със семейството си в страхотна къща на три етажа къща. Всичко се включва с компютър. Тук също има апартамент - мезонет 300 квадрата с вътрешен асансьор в най-хубавия квартал под Витоша.
- Какъв е бизнесът му извън треньорството?
- Има много бизнеси в България, дори не знам всичките. Държеше ресторанти в курорта Албена, продължава да има верига за химическо чистене - 7 центрове в България и два в Италия. И в други бизнеси си вкарва парите.
- С какво се занимава съпругата му?
- Ели беше стюардеса. Много красива. Обявиха я за "Мис Стюардеса", но Радо й забрани да работи, след като се ожениха, и сега само му гледа децата. Много им помага и майка й. Ходи при тях, когато се наложи. Децата са записани в частно училище. Взема ги и ги връща специална кола. Водят ги на ски, на плуване. Внукът е роден в Париж и се казва Кристиян. Ще направи 8 години на 20 ноември. Малката е Мартина - на 5 години и половина, но есента ще бъде първи клас. И двете знаят по три чужди езика - италиански, руски и испански. Радо се кара на децата си, ако не говорят български. Кристиян сигурно ще стане художник. Рисува много хубаво. Из цялата къща в Тренто е окачил свои картини.
- След толкова успехи търсят ли го за треньор?
- Има страшно много предложения от чужбина -от САЩ, от Русия, от цял свят. От Динамо (Москва) не са преставали да го канят да се върне. Американците му предлагат милиони.
- А нашата федерация по волейбол кани ли го за треньор на националния отбор?
- Каниха го, преди Мартин Стоев да поеме отбора, но Радо не се съгласи, защото тук всеки ще му нарежда. Плюс това няма къде да тренират. Няма нормална зала в София. Докато във всеки град в Италия има огромна зала за волейбол. Тренто е малко градче в Доломитите със 120 хил. жители. Всички там гледат Радо и му се кланят като на Господ. Когато ходя на гости, и на мене ми става неудобно. Всеки ме кани да ме черпи и ми се покланя. Деца се кръщават на Матей и на Радостин, и то деца на баровци, милионери.
- Защо и вие не живеете в Италия близо до внуците и сина?
- Мога да замина всеки момент. Радо ми поръчва самолетните билети по интернет и трябва само да се представя на летището. Но в Италия ще съм сам, без компания. В София си имам приятели. Говорим си по кафенетата. А в Италия не мога да пуша. Навсякъде е забранено. Казвам на снахата да ме отведе в кафене, в което се пуши. Няма такова. Няма дори пепелници на входа на волейболната зала.
- А Радостин пуши ли?
- Не. Аз също не пушех, докато играех. Пропуших от нерви, когато станах треньор.
- А той как издържа на напрежението?
- Той си знае. Сутрин излиза в 8 ч за тренировка и се връща вечер, но в Тренто всичко е организирано идеално. Радо има десет помощници - по физическа подготовка, статистик, двама лекари и т.н. Статистик му е момчето, с което беше в Динамо (Москва). Там
- Как се разбира Радо с момчетата в отбора?
- Матей Казийски е непрекъснато у тях, макар че има страхотно жилище. Осигурени са с всичко. Пътувах за Италия с Матей и Цветан Соколов преди началото на сезона. Щом пристигнаха, веднага им дадоха автомобили. Спонсорът всяка година купува нови коли за всички в отбора и в екипа. На Цветан му увисна ченето, като видя къде ще живее. Викам му: "Цецо, в твойто село Ресилово виждал ли си такова нещо?" Но най-важното е огромното уважение, с което се отнасят хората към тях. Радостин е вързал бас с президента Диего Мосна -ако бие, шефът го води на ресторант, ако падне, той черпи. Досега още Радо не е черпил. Има договор с Тренто до 2014 г. Не ми е ясно какво ще прави след това. Сигурно ще остане в Италия, но може да стане треньор на всеки национален.
Мара Калчева, вестник "Стандарт"
