Преди век и половина възрожденецът Добри Войников написва актуална за времето си поема. Днес я знаят всички грамотни българи - не толкова заради оригинала, колкото заради гениалната интерпретация на Хачо Бояджиев.
След 150 години обаче цивилизоваността си остава все така тера инкогнита за не малка част от населението на България. Така например онзи ден абсолютно интуитивно погледът ми се спря върху няколко заглавия на първите страници във вестниците
Денят беше 8 февруари, а най-популярният и успешен българин Христо Стоичков навършваше половин век. Удивлението бе огромно, когато видях на първа страница на спортен вестник под главата и с огромни букви - Лудогорец би еди-кой си в контрола.
Проблемът не е кой колко уважава Стоичков. Той е световна знаменитост и това никой не може да го оспори. Въпросът е, че присъствието му на първа страница е жизнено важно не за него самия, а за медиите. Защото така се измерва тяхното значение. И вероятно техните продажби. Защото читателският интерес към Стоичков е несравнимо по-висок, отколкото към някаква безсмислена контрола.
Днес първите страници на спортните медии се пълнят с новини, достойни за втора-трета страница. Малко са дните в годината, в които може да се сложи на първа страница наистина нещо значимо. 50 години Стоичков бе едно от събитията, другите възможности се свеждат до някакъв медал от олимпиадата или ако Гришо се събуди и го докара пак до четвъртфинал от голям турнир.
Постно и скучно е във футбола и спорта. През 2016 година ще бъдат изключителна рядкост важните неща, достойни за големите букви на първа страница. Която не случайно англоезичните наричат фронт пейдж.
Няма го вечното дерби, което по две седмици държеше буден интереса у аудиторията. Няма го въобще синьо-червения сблъсък, който бе най-занимателното четиво в последните 65 години. Каква новина са някакви петоразредни чуждестранни анонимници, които, преди да дойдат в България, са се снимали само за споделяне в мрежата. Сега изведнъж се озовават на корица. За тях е постижение, за българския футбол е падение.
От години новина у нас са лицензите, фалитите, безпаричието, задкулисието. Едва ли дълго време интересът може да бъде поддържан по този начин. Нещо трябва да се случва и на терена, да се раждат артисти. Хората да се интересуват живо от тях.
Лудогорец раздвижи нещата преди две-три години, но въобще не е сигурно, че това отново ще се случи. По вероятно е още през юли и август да гледаме клубовете ни как капят като круши.
Ситуацията в спорта не е по-различна. Тръгваме след няколко месеца за олимпиада с надежда за няколко медала. Може да ги има, но може и да ги няма. И тогава 20 дни първите страници ще се пълнят с някакви места от миманса. Няма да ги има в Рио волейболистите, които предизвикваха огромен ажиотаж и спечелиха любовта на хората.
Релацията е много проста - трябват ни герои, а ги нямаме. Няма да бъдат създадени в близко и далечно бъдеще.
Картинката е тъжна. Липсата на стойностни заглавия обуславя и самочувствието ни като нация. Защото първите ни спортни страници са като в Молдова или Армения. Дори не като Малта, където местното им първенство се отразява накратко, а наблягат на големите шампионати. Може би това е вариантът и за нас, след като не можем да си произведем нов Стоичков.
И затова юбилеят му заслужаваше много по-голямо внимание точно в България. В сайтовете на ФИФА u УЕФА годишнината бе отбелзана подобаващо. В официалната страница на БФС обаче се появи някакво миниатюрно съобщенийце, колкото да се отбие номерът. Тотална излагация на Боби и придворните му. А БФС май няма с какво друго да се гордее освен със Стоичков. Но явно чиновниците са решили да неглижират вечния бунтар. Нали това им е силата, да принизяват всичко достойно за уважение. Вероятно така са се отчели пред началника.
50 години Стоичков безспорно бе достолепно събитие. Кой как го е отразил, е въпрос и на вътрешно усещане. Този факт обаче е и възможност за размисъл. Горчив размисъл. Защото на нашия вестникарски жаргон всеки работен ден се започва с бяла първа страница, но е важно с какво ще я запълниш. Спомням си през 90-те години как се биеха големите събития, за да застанат на челното място. Сега конкуренцията е убита. Затова медиите отразяват някакви работни контролки, разтягат някакви кански локуми и въобще имитират работа. Но няма истинско брашно за журналистическата мелница. Остана само плява, а от нея хляб не излиза. Само трици, това е днес реалното положение в българския футбол и спорт. И затова призивите за оставка и промяна са толкова актуални.
Жаклин Михайлов, "Тема Спорт"
