Началото на 80-те години на миналия век ще остане паметно във вековната история на „Левски“. Верен на идеята на своите основатели, залегнала в първия устав, през десетилетията клубът развива не само футбол. Подобно на грандовете „Реал“ (Мадрид), „Барселона“, „Ференцварош“ и други имахме страхотни отбори по баскетбол, волейбол, хокей на лед, десетки олимпийски шампиони в други спортове. Волейболистките на покойния треньор Владимир Прохоров достигнаха европейския връх през 1964 г. През 1984 г. това направиха и баскетболистките с треньор Станислав Бояджиев.
Има много символика в датата, на която женският отбор на „Левски“ по баскетбол стана европейски шампион в Будапеща – точно на 8 март, Международния ден на жената. Защото освен велики баскетболистки тези момичета без изключение носеха невероятен чар и харизма. Имаха страхотно излъчване. Някои направо можеха да участват във всеки конкурс за Мис по света. Препълнените трибуни скандираха неуморно: „И сте най-красиви, и сте най-добри!“
Зала „Универсиада“ се пукаше по шевовете дори в срещите от вътрешното първенство, в което „сините“ доминираха над отбори като пернишкия „Миньор“ с Евладия Славчева, пловдивския „Марица“ с Пенка Стоянова, „Спортист“ („Кремиковци“) с Ваня Дерменджиева, „Славия“, „Академик“. За международните мачове билетите изчезваха на мига. Заради този отбор на баскетбол ходеха повече зрители, отколкото днес на футбол.
Паметен беше четвъртфиналът за европейската титла с „Агон 08“ от Дюселдорф – един от най-богатите градове на Западна Германия. В него играеше състезателка с ръст, какъвто ние нямахме при мъжете. Разгромихме ги в София, показвайки магнетичен баскетбол с момичета, които не бяха толкова високи.
По време на мача извадих плакат „Левски – европейски“ (бел. ред. – тогава транспаранти няма нито в зали, нито по стадиони, веят се идеологически лозунги и по спортните арени). Нямаше фенклуб, написа ми го за шише гроздова художникът на Първи райсъвет в София, където бях юрисконсулт. Прегазихме и „Славия“ (Прага) на полуфинала. За да стигнем финала в Будапеща в прочутата зала „Тортата“.
Там нашите момичета надиграха безапелационно и считания за най-силен европейски отбор в онзи момент „Золу" (Виченца) от Италия с 82:77 (40:32). Не успях да пътувам с екскурзията от привърженици, тръгнала с автобуси 2 дни преди мача, поради пустите дела в Съдебната палата. Но отидох да посрещна европейските шампионки на аерогарата с друг голям привърженик на отбора – Васко Петков. Бяхме с дълъг плакат „Момичета от 24 карата“. По-златни нямаше!
Не съм баскетболен специалист, но в съзнанието ми никога няма да избледнеят тези уникални спортистки, които следвах и на мачове в провинцията. Ето как ги помня:
Костадинка Радкова. Без да има 190 см, беше прекрасен център и реализатор. Именно на финала тя засенчи най-добрата към този момент баскетболистка на континента Полини. Според унгарските медии Динка бе най-добрата в Европа.
Силвия Германова. Гордея се, че сме приятели с чаровната пловдивчанка. Невероятният интелект бе превъплътен в играта. Имаше изумителна техника, при която на моменти съперничките просто не виждаха топката.
Мадлен Станева. Като дойде от Русе, последва масово влюбване на публиката. Кое по-напред да гледаш – красивото лице, невероятната фигура или коша?... Имаше страхотен отскок, а като сграбчеше спечелената топка, очите й ставаха светкавици, пронизващи съперничките.
Красимира Банова. Уникален борец и под двата коша, винаги във форма, с голямо синьо сърце. Често се събирахме с нея и Лита – съпругата на Гунди, при големия приятел на отбора Жоро Стамболов. Още пазя снимката след един мач. Носеше №15 и рядко слизаше под тези точки.
Радмила Василева. Голям чар и финес. Невероятно нежна жена, но безпощадна като стрелец. Пред очите ми е как вкарваше с изстрели и от двата фланга.
Нина Хаджиянкова. Хубавата Нина не е мръднала и до днес, като че ли всеки момент може да влезе в игра. Възхищавахме се на уникалните пробиви, правени с такава бързина и дрибъл, че противничките стояха с отворени уста.
Петкана Макавеева. Голямо име в българския баскетбол, дал на света великата Ваня Войнова. Петкана беше в буквалния смисъл на думата БАШмайстор. Лидер, способен да реши всеки мач с кош не само от центъра, но и от халите. Носеше голям плам и непримиримост в играта.
Надка Голчева. Капитанът на отбора бе черешката на тортата. Незаменим организатор на играта, вдъхващ спокойствие и увереност. Гледал съм много спортни състезания у нас и в чужбина. Малко са спортистките, които вдъхват респект със самото си появяване на терена – като че ли присъствието автоматно отписваше загубата.
Двете млади надежди Анета Микова и Ина Иванова бяха винаги на ниво, когато развоят на мача налагаше да се включат.
Няколко думи за приятеля Славчо Бояджиев, Бог да го прости. Един от най-успешните български клубни треньори въобще. Извоювал за „Левски“ освен европейска титла и две купи „Ронкети“. Сякаш за да е в тон със състезателките, и Славчо бе хубавец. Много етичен и с европейско възпитание още преди да влезем в Европейския съюз. За професионализма му говорят титлите. Човешките му качества бяха впечатляващи – истински обединител на такъв букет от звезди и пословично скромен.
Дълбок поклон на този велик отбор, дарил неописуема радост на милиони българи. Мислехме, че играят баскетбол от новото хилядолетие. Хилядолетието дойде, но световният видеообмен все още не е показал по-красиви и по-добри.
