Иван Тишански: В Левски бях приет добре, Иван Вуцов ме убеди да облека синия екип

- Съжителствам като всички нормални хора. Знаеш, че донякъде съм немски възпитаник. Опитвам се да спазвам дисциплината, указанията. Няма страх, но разбира се, предпазливост има.

- Какво си казвате сега, когато гледате мачовете от първенството на „А“ група или залагате само на Бундеслигата като коментатор на „Евроспорт“?

- Не, в никой случай само на Бундеслигата. Гледам и българското първенство, дори и не толкова атрактивни мачове на теория, защото повечето хора се концентрират върху това да гледат Левски, ЦСКА, Лудогорец, но аз гледам и други срещи, не само техните. Какво си казвам? Тъжно ми е, болно ми е като цяло за българския футбол и за българския национален отбор.

- Къде изчезнаха онези майстори, които пълнеха стадионите? Защо хората коментират, че футболът ни отдавна страда от коронавирус, съдейки по посещаемостта на мачовете?

- Не знам дали страда от коронавирус, но футболът ни е болен. В това съм убеден. Всички търсят решение, но дали търсят и намират най-правилните пътища за решения на проблемите във футбола, не съм убеден.

- Има ли лечение за футбола ни?

- Аз бих дал само един пример лично със самия себе си. Когато през 2006 г. станах директор на детско-юношеския футбол към БФС, след прибирането ми след дългогодишно отсъствие в чужбина – Австрия, Кипър, Германия и т.н., на третия-четвъртия месец разбрах, че нещата не вървят на добре. Направихме една т.нар. кръгла маса, на която присъстваха всички директори на детско-юношески школи от клубовете в „А“ и в „Б“ група, спортни директори, хора от министерството на спорта, хора от парламента, които отговаряха за спорта. Съвсем провокативно написах едно изложение с мнение, че в никакъв случай не бива да хвърляме вината върху младите футболисти. Имам предвид подрастващите, децата, юношите до мъжкия футбол. Зададох въпрос – тези деца, тези юноши са в нашите, във вашите ръце, имах предвид и себе си включително. Те не са виновни, ние сме се занимавали с тях. Значи ние сме виновни и трябва да видим грешките къде са. Изнесох много провокативен, бих казал остър доклад. Нарочно го направих такъв и очаквах реакция, да има дискусия, в залата имаше много хора, които се занимаваха с детско-юношески футбол. Не чух една думичка! Единственото, което се случи след това, един мой много добър мой приятел, футболен човек, ме потупа по рамото и ми каза: „Иване, ти много дълго време си живял в чужбина.“ Мисля, че това казва много неща.

- Сега да преминем към едни по-добри времена за българския футбол. Времена, които съвпадаха с началото на вашата кариера. Юноша сте на Септември – кой ви заведе на терена, как започна вашият път?

- На терена не ме е завел никой. Първо баща ми, лека му пръст, беше футболен треньор дълги години, като той е спартаклия. Произлиза от Раковски, Спартак (София) и т.н. Никога не ме е натискал, бил е треньор в доста отбори от „А“ група, най-вече „спартаци“ – Спартак (Варна), Спартак (Пловдив), с Тодор Диев в състава си. Никога не ме е натискал да играя футбол, аз просто от само себе си, така бяхме свикнали децата тогава – цял ден играехме футбол, имахме махленски първенства. В един отбор от тези махленски първенства, които бяха много интересни и силни, на черното игрище на 57-о училище играехме първенството. Имаше един треньор, лека му пръст, Цветан Илчев, който в последствие стана европейски шампион с юноши през 1976 г. - третата европейска юношеска титла, която имаме. Той стоеше облегнат на гредата и просто наблюдаваше какво се случва в махленските първенства. След това ме извика и ме покани – искаш ли да тренираш в Септември? Разбира се! Тогава в Септември (София) имаше един много голям наш футболист – Павел Панов, лека му пръст. Там тренираше, също е юноша на Септември. Бях горд с това, че съм поканен и така започна моят футболен път.

- Как попадате в първия състав на ЦСКА с треньор Манол Манолов – Симолията?

- Ще се върна само крачка назад – Стоян Петров, един от много добрите български треньори, беше наставник на мъжкия отбор на Септември (София). На 16 години той ме взе на подготовка в мъжкия състав. На следващата година – 1969 г. стана обединението между Славия и Локомотив, Левски и Спартак, ЦСКА и Септември. Баща ми държеше да отида в Спартак (София), защото беше спартаклия, но това бе невъзможно, тъй като тогава, в което училище учиш, в този район играеш. Така попаднах в ЦСКА.

- Със Симолията как работехте? Кои легенди бяха тогава в първия отбор?

- Дори и сега настръхвам! Беше нещо невероятно за дете от Коньовица, играло в Септември! Между другото Септември беше инкубатор на много футболисти, които бяха вече и в ЦСКА. Беше невероятно! Ще изброя имената само на някои от тях – Димитър Якимов, Боби Станков, Паро Никодимов, Петър Жеков, Пенев, може би трябваше на първо място да го кажа. Симолията беше един много своеобразен треньор с нестандартно отношение към играчите, но знаеше как да работи с всички тези звезди, които тогава бяха в отбора на ЦСКА.

- След това продължавате в Сливен – как се стигна до това преминаване?

- В ЦСКА играх две години с юношите, бяхме шампиони. След това бях една година в мъжкия отбор, където имам 12-13 мача. Ще се върна на Димитър Пенев, на бате Митко, както го наричат всички, един от върховите моменти на тогавашния етап за мен беше, когато в един мач от предварителните кръгове за Купата на европейските шампиони, играхме с едни финландци на „Народна армия“ и на полувремето смених Димитър Пенев, който беше нещо невероятно за мен. Беше 3:0 на полувремето и Симолията реши да ме пусне. Беше невероятно да смениш великия Димитър Пенев! Беше наистина превъзходен футболист! А пък втората година като войник ме изпратиха в Сливен, тъй като нямаше място за мен в този момент в този голям отбор на ЦСКА. Изпратиха ме да събирам опит в Сливен.

- 1974 г. е една от най-успешните години в историята на Академик (София), а вие сте част от тима. Кои са двубоите, към които се връщате сега?

- Беше голяма борба, Академик беше много силен отбор. Не искам да изброявам имената, с които съм играл, те са много и са известни имена в българската футболна общественост. Ако не се лъжа, стигнахме полуфинал за Купата на съветската армия, финал за Балканската купа, студентски световен вицешампион. Бяхме с малко предимство, тъй като това студентско първенство беше изключително за аматьори. От всички други държави наистина бяха аматьори – студенти, докато ние бяхме професионален футболен отбор, но всички бяха студенти, така че нямаше никакъв проблем да участваме. Няма да забравя финала с отбора на всичките румънски университети, а с национални състезатели вътре, загубихме с 1:4. Но на полуфинала отстранихме Франция, а на финала ни свири французин. Там е единственият ми червен картон, показа го и на Илия Чанев. Но румънците наистина бяха много силен отбор. Това са знаменити моменти в историята ми в Академик (София). Също и финалът с Раднички (Ниш) за Балканската купа, където наистина беше голяма битка. Сърбите и тогава, и сега продължават да имат прекрасни треньори и съответно произвеждат добри футболисти.

- Как се прие на „Герена“ преминаването на един футболист от ЦСКА, шампион с „армейците“? Нещо, което като че ли не се приемаше много от запалянковците…

- Да, ако трябва да бъда откровен, изобщо не усетих да има някакво отрицателно отношение към мен. Но не влязох веднага в тима на Левски, тъй като трима души тогава от три различни отбора отидохме по едно и също време в Левски – аз, Йордан Йорданов и Ники Грънчаров, лека му пръст, който дойде от Черно море, но също е юноша на Септември (София). И на тримата ни забраниха да играем, тъй като бяхме без разрешения, а тогава нямаше договори и т.н. Или те пускат в отбора, или не те пускат. И тримата вече бяхме да не кажа твърди национали, но бяхме на прага на националния отбор. Имаше една снимка във вестник „Футбол“ или „Спорт“ на тримата как седим един до друг на скамейката и пишеше как може трима национали на България да стоят и да не играят футбол…

- Кой ви убеди да дойдете на „Герена“ и да облечете синия екип?

- Покойният Иван Вуцов, който тогава беше треньор на Левски. И разбира се моят баща, който беше много доволен, защото това вече беше Левски-Спартак.

- Следват петте най-успешни години в кариерата ви. Да започнем с конкуренцията в Левски – как изглеждаше по онова време отбраната на „сините“?

- Конкуренцията беше страхотна, там бяха Кирил Ивков, Милко Гайдарски, Николай Грънчаров, Стефан Аладжов. Беше невероятно да се пребориш да играеш в тази защита и изобщо в този отбор. Искам да подчертая, че независимо, че много бързо станах титуляр, всичките трима, които бяхме отишли, уважението, респектът към по-големите, по-старите, по-опитните, независимо, че седяха на пейката, такива като Георги Цветков, Иван Стоянов-Типеца. Хора, които не играеха редовно, а ние бяхме титуляри. Беше невероятно голямо уважение.

- Тогава не беше чудно, че на стадион „Васил Левски“ отборът играеше пред 70 хиляди зрители. Разкажете ни за два паметни мача в историята на „сините“ с ваше участие – елиминирането на Аякс на осминафинал за Купата на УЕФА и победата над Барселона с Йохан Крой с 5:4 година по-късно…

- Наистина това бяха паметни моменти в историята на футбола и за всеки един от нас поотделно. Като научихме жребия, веднага започнахме да си въртим по телефона и да изразяваме по различен начин чувствата си, че ще се изправим срещу дългокосите холандци, които мачкаха всичко в Европа в този момент, задаваха модата във футбола и с основание. В последствие в разговори помежду си и с треньора, успяхме да убедим себе си, че в крайна сметка не сме много по-лоши от тях и трябва да се опитаме да направим всичко възможно да се противопоставим по най-добрия начин срещу тях, т.е. да си премерим силите, да видим как се играе срещу такива хора. Всъщност футболът е това – една игра, където двама противници излизат и си мерят силите кой е по-добър и кой има по-силните футболни аргументи. За мача с Аякс има една много интересна подробност. Преди срещата пътуваме оттук и някъде около Виена самолетът се повреди. Кацнахме във Виена, не стигнахме до Амстердам. Останахме да чакаме там да изпратят друг самолет от София. В крайна сметка пристигнахме, но доста късно вечерта – 22:00-23:00 часа и малко след полунощ покойният Иван Вуцов ни изведе на тренировка. Дойдоха с нас хората от Амстердам, малко учудени, че ще тренираме, запалиха лампите на три-четири от тренировъчните игрища и казаха, че където искаме, можем да тренираме. Разбира се, влязохме и на централния стадион, за да стъпим на тревата, на която щяхме да играем на другия ден. И в 00:30-01:00 часа ние тренирахме! Вечеряхме в 02:00-2:30 часа, всичко чака на място, хората в ресторанта на хотела, сервираха ни, нахранихме се. За самия мач – страхотна обстановка, пълен стадион. Когато стана 2:0, като че ли леко загубихме вяра, но след това когато Войн Войнов отбеляза един гол, ни дойде вярата в собствените сили. Казахме си, че в София можем да ги отстраним! Така се и случи! Мачът завърши 2:1, имаше продължения, дузпи, аз бих първата, но коя е интересната подробност? Преди това аз изпускам три дузпи поред – една в един от последните ми мачове с Академик, една с младежкия национален отбор на България в Перник срещу Гърция в мач за европейско първенство, като след това победихме с 2:1 с два гола на същия Йордан Йорданов-Пиката и една вече като състезател на Левски срещу Ботев (Пловдив) за първенството. В интерес на истината самочувствието ми беше поспаднало. Знаех, че ще бия дузпа с Аякс. Иван Вуцов ни събира и казва – ти, ти, ти, ти и ти, като мен ме слага на първо място. Опитвам се да му подскажа, отивам до него и му казвам, че малко съм притеснен от три поредни изпуснати дузпи. А той отвърна: „Отиваш, биеш, вкарваш и се разкарваш!“ Всичко се получи както трябва и радостта беше неописуема. Както и ЦСКА в други мачове – с Ливърпул, с Нотингам Форест и т.н., беше нещо несравнимо!

- Срещата ви с Кройф и Барселона?

- Тогава съжалявах, че вече не играеше в Аякс, но година по-късно се срещнахме с него в два мача. Невероятен играч! Ако трябва да бъда откровен, в двата мача имах задачата да се „грижа“ за него. Той беше мой идол. Не знам колко добре съм го опазил, но по време на играта, когато го гонех, тичахме заедно един до друг, борехме се за топката и т.н. съм му се радвал как играе на терена.

- С Георги Василев постигнахте нещо забележително с Унион (Берлин) – финал за купата на Германия срещу Шалке през 2001 г. Сензация или просто много работа от ваша страна бе в основата на този връх в историята на немския клуб?

- Преди всичко много работа в комбинация от трите неща, които спомена. Сензация си беше за цялата футболна общественост в Германия. И малко късмет – във всички предишни мачове преди да стигнем финала, ни се паднаха домакински срещи, което малко или много ни облагодетелства. Дори бих казал, че полуфиналът с Борусия (Мьонхенгладбах) беше по-емоционален, отколкото финалът с Шалке, без да го подценявам разбира се. Беше на Олимпийския стадион, имаше повече от 50 хиляди привърженици на Шалке, 2/3 от стадиона бе запълнен със сини знамена и 1/3 с нашите фенове. Независимо, че загубихме с една дузпа и един фаул пред нашата врата, директно изпълнение, ние имахме своите шансове. Още при 0:0 ударихме греда, но Шалке определено беше по-добрият отбор.

- Лесно ли се преминава границата от футболист към треньор?

- Няма да давам пример със себе си. Веднага казвам, че е трудно. При работата ми във Футболния съюз, по-скоро в треньорската школа, бяхме на безброй семинари из цяла Европа, защото има една програма на УЕФА, по която се канят представители на треньорските школи от три държави и заедно с домакините участват в един семинар. Съответно там се правят най-различни презентации, които винаги аз ги правех, като сме ги отработвали с колегите от треньорската школа. На един от семинарите в Швейцария бяхме заедно с две англоговорящи страни – Англия и Ирландия или Шотландия. Един от представителите на Англия беше Гарет Саутгейт. На тези семинари обстановката е много дружелюбна, всички знаят, че са колеги, разговарят на малки имена с другите. В една от почивките отивам при него: „Здравей, Гарет! Аз съм от България.“ Историята на Гарет Саутгейт? Той завърши своята кариера, веднага пое отбора на Съндърланд и изпадна. Попитах го какво се случи, а той, човек с над 50 мача в националния отбор на Англия и играл в един куп отбори във Висшата лига, каза така: „Глупост от моя страна. Мислех си, че знам всичко. Затова сега, където мога по целия свят, има ли семинари за деца, за професионални отбори и т.н., ходя навсякъде и уча. Мислех си, че знам всичко, а не съм знаел нищо!“ Това може би отговаря на въпроса лесно ли се става треньор.

- В момента сте коментатор на „Евроспорт България“. В една статия уважаваният от нас Кеворк Кеворкян цитира ваше заключение, казано по време на коментар: „А може би ние грешим и нека не се правим на по-големи познавачи от футболистите.“ По този повод г-н Кеворкян пише: „Това е удивително почтено.“ Как приемате една такава оценка?

- Разбира се, това е чест за мен да получа такава оценка от един толкова ерудиран мъж, който може да говори по много теми много професионално и с факти за действителността в дадена област. Така че само мога да бъда благодарен. Радвам се, че така ме оценява.

- Бихте ли коментирали български мач?

- Вероятно бих коментирал, въпреки че би ми било много трудно, защото навиците, които изградих в продължение на 10 години да коментирам Бундеслигата, а там има какво да се коментира, не знам дали ще ми позволят да съумея да коментирам мач от българското първенство, тъй като няма много неща за коментиране.

- Какво бихте казали за финал?

- Бих пожелал на всички зрители да бъдат здрави, да бъдат дисциплинирани, за да съумеем всички заедно да се преборим с коронавируса и съответно всички почитатели на Цар Футбол да могат отново да се завърнат по стадионите и да виждаме пълни арени!