Материал на Яна Касова
Олимпийската вицешампионка в скока на височина от Рио 2016 Мирела Демирева тренира от почти десетилетие в Нидерландия. Но признава, че условията за зимна подготовка в "Асикс Арена" в София са по-добри, отколкото в западноевропейската страна. Припомняме, че зала "Асикс Арена" беше реновирана през 2017 г., когато спортен министър беше Красен Кралев. Демирева се подготвя основно в Зьотермеер и вече започва подготовката към третите й Олимпийски игри. Атлетката с личен рекорд от 200 см в дисциплината си обаче признава, че Париж 2024 може да е краят на спортната й кариера. Пред Novsport.com Демирева споделя още дали е политически ангажирана, дали вече й натежава спортната подготовка и кой ще бъде последният й треньор.
- Мирела, пропусна състезателната година. Подредила ли си вече програмата си за новия подготвителен сезон?
- Тази година ще направим лагер в Испания през ноември. През декември ще се прибера да тренирам в „Асикс Арена” в София. Защото през зимата тук условията са много по-добри, отколкото в Нидерландия. Там си е студено и влажно. Ние тренираме навън включително и при 0 градуса. Миналата година направихме грешка. Бяхме на лагер в Кипър на 28 градуса. Беше много топло, много вдигнах формата си, станах много бърза и в един момент се прибрахме на 12 градуса. Аз не умея да си слагам спирачки и продължих да натискам. И кракът изпращя. Сега няма да правя тази грешка.
- Как си сега, тренираш ли?
- Добре съм, бях за две седмици вкъщи в София. За съжаление, не успях да се подготвя за състезания през тази година. Беше доста трудна, а и, разбира се, много важна година - предолимпийска. Не се справих с предизвикателствата, които имах. Но въпреки това с треньора ми решихме, че може да използваме годината за неща, за които никога не ни стига времето. Детайли, които още от началото, когато дойдох в Нидерландия, все е трябвало да бързаме, за да ме може да вляза веднага в състезания, да мога да компенсирам всички години на изпуснати ползи, на коригиране на техниката. Но за всеки един спортист е трудна годината, когато не може да стъпи на пистата, за да се състезава. Най-вече емоционално е много трудно. В крайна сметка ние за това тренираме. Когато ходиш всеки ден на стадиона просто, за да тренираш е изключително трудно дори да се мотивираш - знаеш, че целта, която си поставяш, е доста далеч. Но вече съм тук и се справих. Никога не съм вярвала, че мога да изкарам цяла година без да се състезавам, защото аз много обичам да се състезавам. Винаги се състезавам, дори да не съм готова, да не съм във форма - има ли състезание, винаги отивам и участвам.
- Говориш за предизвикателства. Само здравословни ли бяха?
- Да, зимата се контузих. Травмата е в минало време. Травмата не беше лека, но имах надежда за лятото. Полагахме много усилия, но се появи пак пролетта . В един момент трябваше да взема решение дали има смисъл да рискувам, или просто да изпусна сезона. За първи път взех толкова крайно решение, но може би беше по-разумното. Нямаше смисъл да рискувам, защото е много важно догодина да съм здрава. Знам, че мога да стигна много добра форма отново. През зимата бях много добре и може би затова се контузих. Не издържах. Условията бяха по-трудни в Нидерландия. Цените на тока бяха много високи и залата не се отопляваше. И може би това до голяма степен повлия на развоя на нещата. Положихме много усилия, тренирах много с различни упражнения. Всички тези упражнения, които направих, ще ме направят много по-здрава и готова за поемане на много по-голямо натоварване.
- Целите ти са свързани с Париж 2024...
- Да. Много се вълнувам. Все още нямам норматив за Олимпийските игри, защото и предната година не беше лесна. Имах контузия отново, беше след Олимпиадата в Токио... Но вече много се вълнувам - това ще е трета Олимпиада, което е страхотно ако успея да участвам в Париж. Имало е периоди от кариерата ми, в които съм си мечтала за Олимпиада, но тя е била толкова далечна, била е като идеалистична мечта. А аз вече направих две Олимпиади и ще е страхотно да направя още една. Като цяло, много се гордея с дългата си кариера. Много обичам да скачам.
- Колко дълга ще е тази кариера?
- Ще скачам докато мога да скачам, докато това ми носи удовлетворение. Вече съм в края на кариерата си - станах на 34 г., тренирам от 7-годишна, скачам от 15-годишна, до преди няколко години не бях пропускала нито едно голямо първенство. Винаги съм искала така да правя спорт – по начина, по който аз го правя. И още искам във времето да мога да разгърна потенциала си. И, ако мога, наистина да стигна до това заветно спортно майсторство, което искам да стигна. Ще е хубаво.
- Значи Париж 2024 няма да е краят.
- Може и да е краят. Зависи как е тялото ми, как е умът ми. Но искам да скачам, още много ми харесва, вярвам, че имам още потенциал, усещам го с всяка една клетка на тялото си. С Рийни (б.а. треньорът й Маринус ван Лювен) работим много върху скока. В момента правя неща, които изобщо не съм могла да правя преди години – като подскоци. Определено съм в една много по-добра форма. Може би това е и опитът, усетът към тялото ми е много по-различен, минала съм цялата тази много тежка работа през годините...
- Дотежава ли ти вече?
- На мен не. Много обичам това, което правя. Тренирам съзнателно, с отношение, с мисъл към всеки един идеал. Имам си своите идеалистични цели, в които много вярвам. За мен е много важно това как правя спорт. Много ме мотивира това, не се чувствам изморена.
- С какво ще се занимаваш след спорта?
- Не знам. Мен много ме няма в дългосрочните планове. Не знам какво ще искам. В момента цялото ми същество е изпълнено със спорта, с целите ми за скока, с това как да стана по-добра. Много ми е трудно да обичам две неща наведнъж. Не се страхувам от края, тъй като много работя върху себе си. Не страдам от свръхболни амбиции за това да бъда много успешна или много популярна или известна. Просто искам да се занимавам с нещо, което е полезно, социалноориентирано, да правя нещо по-добро. Има толкова много неща, които искам да правя и мога да правя, а сега нямам възможност заради спорта, а и времево ограничение. Със сигурност ще запиша магистратура и ще започна да работя.
- Виждаш или се в политиката – твоето образование е свързано с политологията?
- Публичните науки, политологията, не те правят задължително политик. Тази тематика винаги ми е била много интересна. Но не се виждам там.
- В навечерието на местни избори сме. Следиш ли какво се случва на политическата карта в София?
- От всичко се интересувам. Политически активна съм, но по-скоро към наблюдение, анализ. А и то всеки разбира от политика (смее се).
- София променя ли се, върви ли с Европа?
- София много я харесвам. Да, признавам, че това е родното ми място, много ми липсва и може би я гледам с други очи. Не се задържам дълго тук, не знам колко обективна съм. Но всички приятели, които съм довела от Нидерландия тук, много я харесват. Това, което виждат в София е едно начало, много възможности за развитие. Харесва им колко е свободно, не те е хванал градът за гушата. Хубаво е тук. Не живеем толкова лошо. Много хора, които живеят в чужбина, им е време да се връщат и тези хора ще донесат много от Европа. И то не лошото от Европа, това, което на нас българите не ни харесва. А това, което наистина може да се подобри. Едно от нещата, което липсва е визията, че нещата ще станат по-добри. Защото се повтаря, че нещата няма да станат по-добре и, когато повтаряш непрекъснато това на един човек, той спира да работи, защото няма смисъл. Младото поколение и хората, които се връщат от чужбина, ще донесат именно това.
- Какво правиш първо, когато се прибереш в София?
- Първо съм при родителите си, после приятелите, после да се разхождам без цел по улиците. Много ми харесва да се возя в градския транспорт, да гледам хората, да се разхождам. Много обичам София. Тук е абсурдно да караш велосипед, но пък се возя с трамвая. Това ми е любимо. Тук не е удобно за велосипед но и аз много съм се разглезила, защото в Нидерландия за колоездачите е много уредена инфраструктурата. Там само с велосипед се придвижваш. Да, удря те вятър, вали те дъжд, но се обуваш и въртиш педалите. Хубаво е за коленете, не замърсяваш природата, не висиш в задръстване. Въпреки че, в някои градове има и задръстване с колела.
- А би ли работила като треньор?
- Да. На английски има две думи за треньор – едната е коуч, другата трейнър. Коуч, да кажем, е човек, който може да провежда и състезание. Докато трейнър е този, който може да проведе физическата подготовка. Един човек може да е и коуч, и трейнър. За трейнър учиш, за коуч можеш да се научиш по-трудно. Аз мисля, че определено мога да съм коуч и искам да се науча и да съм трейнър. Бих се занимавала и с деца. Има много неща, на които се уча от Рийни, наблюдавам го, гледаме хора, питам го какво би казал, интересувам се как би могъл да коригираш без да развалиш нещо друго. Много е интересно. Едното е развитието на талант, което на мен много ми харесва - да развиеш някого без да го нагласяш на твоите възгледи и убеждения. А и спортът ни има нужда да получава знания. Ако не знаеш какво правиш, не трябва да работиш с хора. Защото от това зависят съдби. Бих се занимавала, ако усвоя занаята. Първо трябва да натрупам знания. .
- Ти единствената състезателка ли си на Рийни?
- Вече да. С Рийни сме страшен екип. Коригираме се един друг, вече доста години минаха. Ние си работим на едно друго ниво, което аз много харесвам, много ценя и просто ще е хубаво да завършим. Аз съм последният му състезател, той ще бъде последният ми треньор. Двамата ще завършим заедно. Искаме го. Много добре се познаваме, уважаваме се, говорим на един език. Визията относно скока на височина и начинът, който трябва да се прави спорт – тя е една. Няма конфликт между нас. И двамата сме идеалисти. Което е страхотно. Не всеки може да е идеалист. Аз много съм се борила за това. А и мисля да го държа докрай.
- Как се чувстваш в Нидерландия?
- България започва да ми липсва все повече и повече. Носталгията ме е хванала за гушата. Но се чувствам добре в Нидерландия, защото като цяло там се живее лесно. Хората са много отворени, приятелски настроение са. Много добре ми е организиран работния процес, а това за мен е много важно в момета. Не ми е скучно, имам си много занимания. Сега ходя и на барабани. Барабаните и скока на височина са основните ми занимания – а и двете помагат един на друг. Винаги съм искала да се науча да свиря на барабани, но ги записах основно да ми помагат за скока на височина. Много ми харесва. Взех си електронни барабани. Преминавам през различните стилове, започвам да се ориентирам кое ми харесва. Никога не ми стига времето. Не общувам толкова често с приятелите си в Нидерландия. Там не е като тук да звъннеш днес на някого и да питаш искаш ли след работа да пием по една бира. Там го няма. Трябва поне две седмици предварително да си запишеш с кой ще се видиш. Просто животът е организиран по друг начин. А на мен ми липсва нашият начин. Но пък холандския живот помага за кариерата ми, тъй като ежедневието ми е структурирано.
- Научи ли езикът?
- Ходих на уроци. Не го говоря, но знам холандски на четене и елементарни неща – например със съседите да обменим любезности, в магазина да се оправя. Но да водя по-задълбочен разговор – на английски.
- Гледа ли световното първенство, на което не можа да участваш?
- Много ми хареса начинът, по който беше представено по телевизията. Беше много интересно. Силно състезание, много ми хареса. Гледах всичко. Мъжкият скок на височина винаги ми е по-интересен от женския. Мъжете имат много повече стилове, малко повече индивидуалност. Това винаги никак не м е харесвало в женския скока на височина, че е шаблонно. Но мисля, че нещата се променят. Причината е, че треньорите тренират момичетата по един определен начин – разчита се на сила, силов флоп. Докато при мъжете е много по-интересно. Много различни скачачи.
- Руснаците не са на пистата. В твоята дисциплина те са сериозна конкуренция. Мислиш ли, че е правилно да са отстранени от международния спорт?
- Ако се поставите на мястото на един състезател, който е в края на кариерата си, това е последната му Олимпиада, в един момент на теб ти е забранено да участваш. Това е ужасно несправедливо, особено ако спазваш правилата. Но не е най-важното спортът, по-важно е това, което се случва в Украйна, че хора губят живота си. Но трябва да се направи този компромис в спорта. Представете си, ако излязат на пистата един руски и един украински състезател. Публиката дали би била достатъчно толерантна да даде равна подкрепа на един руски и на един украински състезател. Смятам, че тази забрана е както подкрепа на борбата на Украйна срещу Русия, но това е и един вид защита на атлетите както на руските, така и на украинските. Но е ужасно, че трябва да се поставяме в такава ситуация. Но живеем в такива времена.
