Синдромът „Олимпийски игри” за българския волейбол

Малко са колективните спортове, а и не само колективните, които носят радост на българския народ. След като се нагледахме на какво ли не във футбола ни, постепенно осъзнахме, че онова шеметно лято от 1994 година няма да бъде повторено във време, в което нашето поколение да види отново такъв триумф. Така погледът на българина се насочи към един от, смело бих могла да кажа, емблематичен за България спорт – волейбола. Години наред всички дерем гърла и викаме „Българи - юнаци” в залата в подкрепа на момчетата с националната фланелка на волейболното поле. И има защо. За разлика от футболистите, ще ме извинят инакомислещите, волейболистите просто притежават друг манталитет. Редки са случаите, в които един волейболист е по-известен с похожденията си по чалга заведенията в сравнение с това, което е показал в залата.
 

За съжаление тук приключват нещата с разликата, приликата всеки може да осъзнае и да направи извода за себе си. За да не последва футболния пример, волейболът просто трябва да намери своето ръководство, което да даде възможност на хилядите фенове да изпитат истинската радост, онова опиянение, което да ни накара да излезем по улиците, да развеем националния флаг, да забравим сивото ежедневие и гордо да се наречем българи. Защото момчетата, които се раздават на полето, могат и заслужават един такъв триумф. Да, но и той, триумфът има своята цена, която този път трябваше да бъде платена от ръководителите на волейбола в България. За съжаление обаче, цената се оказа твърде висока за тях.
 

За всяко хубаво нещо в живота трябва търпение, такова каквото Българската федерация по волейбол не показа, че притежава. Ние просто продължихме да изумяваме света. От националния отбор си тръгна човекът, който не бе оценен единствено в родината си. С интерес ще следя дали Диего Мосна ще каже на Радостин Стойчев, че е освободен от поста си в Тренто, защото е загубил финала на първенството в Италия, защото по логиката на родната волейболна федерация той трябваше отдавна да не е треньор на отбора, който в последните години спечели всичко в клубния волейбол. Губиш един мач, тръгваш си. Дългосрочни цели – такова чудовище при нас няма. Тук битуват само личните интереси, които някои хора дори нямат смелостта да изкажат публично.

В едно нещо обаче спор няма – царе сме на това да забием ножа в гърба на някого от своите. Няма да забравя лятото на 2008 година. Всички очакваха само победи и триумф на националния ни отбор на Олимпийските игри в Пекин. Това обаче не се случи. Типично по нашенски се разигра познатият сценарий – да изхвърлим този, който ни мъти водата и иска да направи нещо хубаво. Пламен Константинов се оказа в центъра на допинг скандал, при който бе подкрепен от всички, с изключение на ръководството на волейболната ни централа. Капитанът бе оставен да се бори сам срещу всички, отборът вече не бе този, който замина за китайската столица с мечтата за медал, а цялата случка бе удобен начин постепенно Константинов да бъде, поне за мен, буквално изритан от националния отбор. Този ход не донесе някакъв позитив за волейбола ни, просто човекът, който казваше истината в очите, вече го нямаше, за да „трови” атмосферата. Тогава на заседанието на Управителния съвет на волейфедерацията се появи Владимир Николов и заяви, че не е сигурен дали все пак Пламен Константинов е невинен в цялата история.

Какво се случи сега – просто колелото се завъртя и се намести в подобно положение на това от преди четири години. Капитанът отново „застана” начело на отбора. Удобно! Този, който „пречи”, отново го няма. Сега обаче пречещият е друг – Радостин Стойчев, този Стойчев, който дойде единствено, за да помогне. Този Стойчев, който искаше да изгради отбор, който да играе по определени от старши треньора правила, нещо нетърпимо за някои.
 

В крайна сметка се върнахме на изходна позиция. При цялото ми уважение към успехите на Силвано Пранди, начело на отбора отново имаме някой, който ще бъде послушен, защото ако не е такъв, просто няма да издържи дълго.
 

По света се сменят треньори и заради недоволството на феновете. В нашия случай обаче се получи ситуация, в която феновете също получиха шамар и „уважение”. Малцина са тези, които аплодираха смяната на Радостин Стойчев, дори напротив. Но ... това отново няма никакво значение.

Стигнахме до там и държавните мъже да се намесват и да дават оценки на работата на доказан специалист. Интересно ми е само как би реагирал министър Нейков, ако Радостин Стойчев започне да дава съвети как да се води подготовката на гребците или пък мнението на Бойко Борисов, ако Стойчев дава мнение за това как да се управлява държавата.
 

И така, в крайна сметка целта е постигната. Черният Радо вече го няма. Правим смяна на треньора, точно когато е нужно време за подготовка и спокойствие за отбора. Заветната цел – Олимпийските игри, отново станаха повод за разчистване на сметки, а дали българският волейбол ще се окаже печелившия от това, ами, скоро ще разберем.

Не съм черногледа, пожелавам успех на Силвано Пранди, но логично си задавам въпроса – защо трябваше италианецът да си тръгва от националния отбор, след като отново се оказа начело на него. Дали не беше по-добре Пранди да работи с отбора през цялото това време до Олимпиадата, а не да изчезва и да се появява отново, за да „спасява” нещо, което в момента няма нужда от спасение.

И така, след цялото това словоизлияние и нахвърляни мисли, мога да кажа само едно – дано наистина Матей Казийски да остане в отбора, да бъде достатъчно упорит и достатъчно боец, нещо в което не се съмнявам, за да устои на това, което го чака, защото няма да ме учуди, ако и той се озове в позицията, в която бе преди четири години Пламен Константинов. А на себе си като фен и на хилядите други като мен пожелавам да ни бъде дадена възможност да се зарадваме истински на нещо голямо постигнато от този отбор. Нещо, в което аз лично вече си налагам да повярвам.