Като желания и очаквания българите може би са на първо място в света. Някъде на първите места те жадуват да получават радостни моменти от своите спортни герои. С други думи да бият непрекъснато и да доказват, че в България има плеяда необикновени същества, способни нз велики подвизи. Истината обаче е, че героите станаха малко, а техните подвизи не толкова регулярни.
Всъщност големите, конвертируеми звезди на България могат да се преброят на пръстите на двете ръце. Индивидуално Григор Димитров, Кубрат Пулев, Ивет Лалова, Саня Жекова, Димитър Бербатов. В колективните спортове палмата на първенството я държи националният отбор по волейбол, на който сме лепнали прозвището любимците на нацията. Списъкът може да бъде удължен евентуално и с грациите от ансамбъла на България. И дотук. Това е краткият лист на големите, конвертируеми спортни звезди, които са в пъти по-малко от тези на други страни с нашите параметри. Поводите за национална гордост и самочувствие вече са се разположили на върха на карфицата и продължават да се стопяват до миниатюрни измерения.
Време е щраусът да извадя главата от пясъка и да види реалността такава, каквато е. Спортът е велик феномен с уникално влияние върху съвременния свят. Той е привилегия на най-жизнената част от населението. Няма по-прекрасно нещо от това да виждаш как се сбъдват мечти. Още по-прекрасно нещо е заразителният пример, който е привилегия само на спортистите. За съжаление нашият подход явно е дълбоко сгрешен и неправилен. И резултатите са налице. Отсъствието ни от спортната карта става все по-осезаемо. Губим вече завоювани позиции. Болезнено е, но трябва да се признае.
България претърпя провал на световното първенство по волейбол. Индикациите бяха съвсем отчетливи, трагичното представяне в Световната лига бе сериозен повод за безпокойство. И то се потвърди неумолимо на самото световно първенство в Полша, където представянето бе с измеренията на физическо страдание. На всички ни е ясно, че това не е просто един спортен неуспех, а жестоко рухване и много трудно ще последва бързо изправяне. Сбъднаха се някои предсказания, които в последните 2 години уж бяха опровергани от резултатите на терена. Няма как без база да има надстройка. Без нормално първенство да имаш световни успехи. Без организация и методика да си като равен с равен с най-добрите в света. От историята е ясно, че една лъжа може дълго време да бъде обявявана за истина, но накрая винаги всичко си идва на мястото.
Жестоките констатации обаче не променят реалността. Естествено е, че сам по себе си и най-големият спортен неуспех не е фата-лен, фатално е да създаваш впечатлението, че всичко цъфти и връзва, а всъщност да не се прави абсолютно нищо. фатално е цял един спорт да служи на интересите на половин дузина хора. Които си уплътняват лятото с готини воаяжи по екзотични места на света като междувременно получават и сериозна порция медийно внимание. Провалът в Полша няма да е въобще фатален, ако имахме следващ отбор, който да поеме щафетата и да постигне успехи. По всичко изглежда обаче, че не е така. Че високите момчета, които искат да направят кариера с волейбол, не са толкова много, а и няма кой да ги подготви в ежедневния процес. Това няма как да стане без клубове, зали, тренировъчен процес. Ежедневие, което явно не е по вкуса на тези, които ръководят спорта. Последните чакат наготово да падне бананът от дървото. Обаче в Полша се видя, че не става.
И това не е единственият. 2014-а бе годината на световните първенства във важните колективни спортове. В Бразилия ни нямаше и това може да се приеме за съвсем нормално. Нямаме вече такива таланти, каквито сме имали през последния половин век. Не бяхме там, защото не притежаваме футболисти от световна класа. Просто и ясно! Няма ни никакви в баскетбола, във водната топка, в хандбала. И това отсъствие е необратимо.
Какво обаче се случва с други страни, преминали през подобен исторически ход на развитие. Докато ние продължаваме да роним сълзи за отминалото време, повечето от тях вече се справиха успешно със съветския модел и влязоха в новата ера на своя спорт. Полша е най-добрият пример как може изцяло да преобразуваш система-та си за спорт по западен образец. Западен, тоест правилен! През 2012 година поляците бяха домакини на европейско по футбол, сега на световно по волейбол. И двата пъти при небивала еуфория. Но как само се представя техният отбор, а уж миналата година бяха по-слаби от България.
Какво означават традиция и приемственост, ни демонстрира Сърбия на световното по баскетбол. Показаха, че винаги ще бъдат големи, защото явно го имат в гена. Това е изграждано и възпитавано с години и пренасяно от поколенията. Нещо, което също явно отсъства при нас. Да не се предаваш и да бъдеш арогантен в добрия смисъл на думата. Такива бяха предишните, същото го виждаме и при сегашните.
Как ще е различно, като и в наши дни залите им са пълни. Гледаме мачове от турнирите с по 15 хиляди души в Белград. Екзалтирани, готови и те да изядат противника с парцалите. Жестоката констатация е, че нямаме публика за спорт. Колко хора заминаха да окуражат любимците на нацията в Полша. 20-30, и то половината пребиваващи в Полша! А 15 хиляди поляци ръгват по баирите всеки уикенд от сезона по ски скокове. Едно червено-бяло море, това представлява гледката отгоре! И как няма да имат световен шампион!?
Всъщност спортът ни е това, което е държавата, колкото и банално да звучи. 25 години лъжем и себе си, и другите, че сме се променили и сме станали част от свободния свят. Горчивата истина е, че живеем и мислим със старите наслоявания. И резултатите са налице в щенията на младото ни поколение. То явно нито знае, нито е подготвено да се включи в глобалния свят. Всъщност толкова сме зле, че дори и емиграцията ни все още не може да се отърси от догмите. И от това направление засега нищо не идва по линия на българския спорт. Скоро ще има избори и във всяка партийна програма има раздел спорт. И там е написана присъдата. Български спорт няма да има, докато няма държава. А държавата - това сме ние!
Жаклин Михайлов, "Тема спорт"
