Момчил Цветанов: Надявам се да помогна за успехи на Локомотив (Пловдив)

Израснал съм в спортно семейство. Баща ми Емил Цветанов е човекът, който ме запали за футбола – той е бивш футболист, майстор на спорта, има 500 мача в професионалния футбол, в момента е треньор. Майка ми е бивша плувкиня, сега треньор по плуване. Леля ми също е бивша състезателка по плуване, вуйчо ми е гребец. Така че – закърмен съм със спорт. Крушата не пада по-далеч от дървото. Целият ми живот мина по стадионите. На 8 години започнах да тренирам в Спартак (Плевен), а в 8-ми клас, заминах да играя в Литекс. Баща ми беше човекът, който най-много искаше да стана футболист, виждаше в мен потенциал, качества и единственото, което оставаше, е да намери правилната пътека за мен и мисля, че това се случи, защото до момента имам една хубава кариера.

Баща ти дава ли ти съвети, критикува ли те?

Баща ми гледа мачовете ми, прави ми разбори, дава ми съвети и винаги ме критикува, дори и да съм изиграл силен мач, но аз съм му благодарен за това, защото нали знаете – когато един човек ти мисли най-доброто, той никога няма да те тупа по рамото, а винаги ще ти казва грешките, за да можеш следващият път да дадеш още повече от себе си.

Какви са целите, които си поставяш в „Локомотив Пловдив“?

Много се радвам, че се стигна до този трансфер и дойдох в отбор, който  е с традиции и с име в България. Надявам се с моите качества да допринеса за успехите на „Локомотив Пловдив“ и постигането на целите, които са ни поставили  треньорът ни и нашият президент, да вървим в едно добро русло и феновете да бъдат доволни от това, което показваме на терена, за да сме всички заедно като един юмрук. Лично моето желание е отборът да има изграден стил, да играе атрактивен футбол, който да радва окото, защото все пак футболът е и за това – да радва зрителите, феновете, да има зрелищен и атакуващ футбол, да можем да побеждаваме. Но това е работа на треньора, от нас се иска на терена да бъдем биткаджии, да се раздаваме. Повече пот в тренировките и мисля, че нещата ще се получат. Колективът тук е наистина на много високо ниво. Приятно съм изненадан от посрещането – беше много топло, за което благодаря на хората тук. Мисля, че ако и занапред всички сме ръка за ръка, единни сме и имаме ясна цел, имаме шанс да влезем в шестицата и да зарадваме нашите фенове.  Надявам се, че ще продължим напред за Купата на България, защото ни се падна противник, така да се каже от „нашата черга“ – Етър е преодолим отбор и смятам, че имаме големи шансове да продължим към полуфинала.

Кои са футболистите, от които си се учил?

Следя много футболисти от Европа, близкия Изток, гледам много футбол, макар, че напоследък ми е малко по-трудно това, защото имам син на една годинка и след като се прибера от тренировка или мач, цялото ми внимание е за него. В тези моменти телефонът се обръща наопаки, изключвам го и се старая колкото се може по-дълго време да посветя на сина ми и на жена ми, защото те наистина имат нужда от мен и аз виждам какво означава да си баща. Чувството е неописуемо. И мога да кажа, че това, което правя всеки ден, го правя за тях. За хората от които съм се учил във футбола – професионалната ми кариера започна още като много млад. Благодарен съм на господин Ганчев, който видя в мен бляскаво бъдеще, така се стигна до привличането ми в Литекс, където изкарах 9 години и там срещнах блестящи, феноменални футболисти. Не мога да кажа, че съм имал толкова идоли като футболисти, колкото като хора, защото е по-важно да бъдеш човек, отколкото да подражаваш на някой на терена. Така че – учил съм се от Ивайло Петков, Радостин Кишишев, Светльо Тодоров, от Пламен Николов, който мога да кажа, че е много добър човек и голям професионалист, Христо Янев, който ми беше треньор в ЦСКА – това са хора, от които съм научил много. Разбрах, че това да бъдеш „стойкаджия“ не е добре за теб, не е добре, ако искаш да имаш бъдеще. Видях, че колкото по-човечен си, колкото повече се усмихваш, толкова по-лесно ти се случват нещата. Колкото по-позитивно мислиш, нещата рано или късно се получават, винаги изгрява слънце и на твоята улица.

Ако един ден твоят син пожелае да тръгне по стъпките ти и да стане футболист, какво би го посъветвал?

Да работи повече и да не се осланя само на талант. Да работи много и да не се предава никога, защото ще среща много трудности, ще се сблъска с много характери, но никога да не бяга от себе си, за да се хареса на някого. Да бъде себе си.

Жена ти е от Пловдив, разкажи малко за нея…

Избягвам да говоря за личния ми живот и единственото, което ще кажа е, че искам да ѝ благодаря за това, че е до мен, за това, че беше до мен, когато претърпях операция, когато имах много трудни моменти- тя беше и е моята опора, за което ѝ благодаря и искам да ѝкажа, че много я обичам.

Кое е най-важното, което ти е дал футболът и има ли нещо, което усещаш, че ти отнема?

От 14 годишен съм извън Плевен и не можах да бъда повече време с майка ми и баща ми, да им дам повече внимание и това може би е нещото, което в най-голяма степен ми е взел футболът. Но ми е дал многократно повече – да бъда дисциплиниран, да намеря баланса- да давам всичко от себе си в работата и да намирам време за семейството и детето ми. Даде ми това, което винаги много съм искал – да бъда сред хора, да създавам контакти, да играя пред пълни трибуни и хората да ми ръкопляскат, даде ми самочувствие. Играл съм за големи отбори, пред многобройна публика, пътувал съм в чужбина.

Как се виждаш след 10 години?

Интересен въпрос. Надявам се, въпреки, че е много оптимистично от моя страна, още да правя това, което най-много обичам – да играя футбол. Това зависи от мен самия, дали имам контузии, как се чувствам и най-вече дали ще мога да бъда полезен. Но се надявам да съм във футбола – независимо дали като футболист, или като треньор. Надявам се да съм близо до семейството си. Жена ми много иска да си направим кафе или ресторант, но все още го обсъждаме и това е другата ми мечта – да имам собствен малък ресторант. Интересувам се много в тази сфера, а има и откъде да черпя опит – вуйчо ми има три ресторанта и два хотела, леля ми се занимава с ресторантьорство.

Преди да излезеш на терена за мач, имаш ли някакъв ритуал?

Да. Моят ритуал е да си подреждам бутилките, които са до мен по един специфичен начин и това е единственото, което правя.

Имаш възможност да пожелаеш нещо или да се обърнеш към феновете на „Локомотив Пловдив“…

Нека бъдат живи и здрави – те и семействата им! Без тях „Локомотив“ няма да е този отбор, който е с феновете зад гърба си. Когато сме единни, правим един голям, юмрук и тогава много трудно могат да ни разбият, а когато сме пет разперени пръста, е много лесно да минат през нас. Дори и да не побеждаваме всеки път, когато се раздаваме на терена, мисля, че феновете го виждат и оценяват. Знаят, че не са дали напразно парите си за билет и ще дойдат да ни подкрепят отново. Когато те са зад нас, където и да било-дали на Лаута,или на друго място, и усещаме тяхната любов и подкрепа, всичко е много по-лесно. Когато се обърнеш и видиш на трибуните няколко хиляди души, дошли да те подкрепят, ти поникват криле.