Има нещо странно неточно, когато представянето на Димитър Бербатов срещу Арсенал се описва като „връщането на години назад". Българинът сега е на 34 години и избра да смени гелосаната си прическа за сметка на военната си подстрижка, но той продължава да си е същият прекрасен футболист, който е способен във всеки един момент да извади душичката на бранителя пред него. Има ли значение, че си изгубил част от скоростта си, след като никога не си разчитал на нея?!
С наближаването на финала за Купата на лигата в неделя няма как да не хвърлим поглед към последния триумф на Тотнъм в турнира през 2008 година, когато Бербатов бе водеща фигура в онази експанзивна, но чуплива формация на Хуанде Рамос. Жалко е, че той си тръгна със скандал от Тотнъм, но само какъв футболист беше! Грандиозен. Понякога той е най-големят кошмар за треньорите заради ленивия си стил и скоростта на охлюв, футболист, който се оживява само когато топката е на 2 метра от него. Бербатов може никога да не печели единоборства, но може да печели мачове. И обикновено го прави по някакъв специален начин.
Той има всичко, от което един играч се нуждае, за да се превърне в любимец на феновете. Голове, техника, може да прави величествени неща, да забавлява, да кара защитници на противника да изглеждат глупаво.
Неговото първо докосване е като глътка свежа студена вода при отваряне на очите след тежък махмурлук. Той има излъчване на човек, който си мисли, че всичко, което е около него, му принадлежи. Топката е създадена, за да е галена от него. Стадионите също му принадлежат. Как само би дузпата срещу Челси през 2008 година! Можеше да му сложите превръзка на очите, да го завъртите 100 пъти и да го поставите пред топката и той пак щеше да я вкара. Той прави неща, които ние простосмъртните дори не може да си помислим, че са възможни във футбола.
Неговата класа е вечна. Както написа Барни Роуни в „Гардиън", няма смисъл да освиркваш Бербатов, защо то това е равносилно да освиркваш любимия си десерт. И той е безкрайно прав. Играчи като Бербатов се появяват веднъж на поколение. Страхотно е, че той продължава да е под светлината на прожекторите.
Том Хейуърд, www.thetottenhamway.com
С наближаването на финала за Купата на лигата в неделя няма как да не хвърлим поглед към последния триумф на Тотнъм в турнира през 2008 година, когато Бербатов бе водеща фигура в онази експанзивна, но чуплива формация на Хуанде Рамос. Жалко е, че той си тръгна със скандал от Тотнъм, но само какъв футболист беше! Грандиозен. Понякога той е най-големят кошмар за треньорите заради ленивия си стил и скоростта на охлюв, футболист, който се оживява само когато топката е на 2 метра от него. Бербатов може никога да не печели единоборства, но може да печели мачове. И обикновено го прави по някакъв специален начин.
Той има всичко, от което един играч се нуждае, за да се превърне в любимец на феновете. Голове, техника, може да прави величествени неща, да забавлява, да кара защитници на противника да изглеждат глупаво.
Неговото първо докосване е като глътка свежа студена вода при отваряне на очите след тежък махмурлук. Той има излъчване на човек, който си мисли, че всичко, което е около него, му принадлежи. Топката е създадена, за да е галена от него. Стадионите също му принадлежат. Как само би дузпата срещу Челси през 2008 година! Можеше да му сложите превръзка на очите, да го завъртите 100 пъти и да го поставите пред топката и той пак щеше да я вкара. Той прави неща, които ние простосмъртните дори не може да си помислим, че са възможни във футбола.
Неговата класа е вечна. Както написа Барни Роуни в „Гардиън", няма смисъл да освиркваш Бербатов, защо то това е равносилно да освиркваш любимия си десерт. И той е безкрайно прав. Играчи като Бербатов се появяват веднъж на поколение. Страхотно е, че той продължава да е под светлината на прожекторите.
Том Хейуърд, www.thetottenhamway.com