Алесандро "Били" Костакурта захвърли футболните обувки през май 2007 г. Захвърли ги в буквалния смисъл. В кофата за боклук.
Направи го на 41-годишна възраст и след 663 мача с екипа на Милан. Остава му още един мач - той помоли клуба да му позволи да организира на "Сан Сиро" прощално мачле със старите си приятели.
"С месаря, с моя човек от бензиностанцията, от фирмата, хлебаря - все хора, с които съм израснал и които никога не са стъпвали на тревата", обяснява бившият защитник. Който като млад футболен пенсионер безуспешно се стреми да открие скуката, както сам споделя пред в. "Ел Паис".
- С какво се занимавахте през последните 3 години?
- Опитах да стана треньор, а сега съм коментатор в Скай. Харесваше ми да тренирам, но на съпругата ми й се налага доста да пътува заради работата и аз трябва да бъда със сина ми Акиле, който е на 6 г. Работата в телевизията ми позволява да сме заедно.
- По-бързо ли минава времето, когато не се играе футбол?
- Времето минава много по-бавно. Харесва ми. Един мой скъп приятел, философ, казва, че няма нищо по-хубаво от това да ти доскучае. Прав е. Досега живеех, без да имам време за себе си а се превърнах в човек, който се стреми към скуката, но безуспешно.
- Като дете какво се виждаше от прозореца на къщата ви?
- Живеех близо до летището "Малпенса". Виждах футболно игрище. Всъщност беше голяма поляна. Ние си правехме някакви врати. Там започна всичко.
- Винаги ли играехте като защитник?
- Първия път, когато попаднах в истински отбор, поисках да играя либеро. На 8 г. смятах, че либеро (libero на италиански означава свободен - бел. ред.) е този, който може да играе навсякъде: нападател, халф, крило, защитник... Да, ама не. Bсъщност либерото е последният защитник! След като сам го поисках, трябваше да стисна зъби. Но в началото въобще не ми харесваше.
- Стискахте зъби чак до 41 г.
- Имах щастието, че контузиите ме подминаха. Често сме си говорили с Паоло (Малдини). Hашите кръстни колeнни връзки така и не пострадаха. Затова помагат умереността и самоконтролът в личния живот - да не пиеш много и да не пушиш.
- Като дете кой беше идолът ви?
- Франко Барези. Младите защитници на Милан обожавахме Франко. Той дебютира в първия отбор същата година, в която аз влязох при малките. Всички искахме да бъдем като Барези, защото бе млад, умен и изключително добър. С по-малките той винаги се държеше великолепно. Винаги оставах да го гледам как тренира.
- Защитниците на Милан от онова време - Тасоти, Барези, Малдини и вие, срещахте ли се и извън терена?
- Аз излизах и продължавам и досега да излизам само с Малдини. По онова време Тасоти и Барези вече бяха женени, бяха по-големи от нас. Паоло и аз ходехме да сваляме момичета в дискотеките а те не можеха да следват нашия ритъм.
- Кой крещеше най-много?
- Барези. Всъщност повече си крещяхме на тренировките. На терена действахме толкова автоматично, че приказките ставаха излишни.
- С работа ли се постига подобно сработване, или е вродено?
- С работа. Няма друг начин да го постигнеш освен с тренировки. Ариго Саки силно вярваше в това. Ето защо през първите 5 месеца ни оставяше нас четиримата да работим още 1 ч. допълнително.
- Какво правехте?
- Подреждаше нападателите и ни караше да повтаряме до втръсване изкуствената засада. Без почивка. Държеше топката да се пази добре, да се покриваме и да разчитаме на най-близкия съотборник.
- Досадно ли беше?
- Да. Особено в началото. Представете си играчи от класата на Барези и Малдини да работят ден след ден върху най-малката подробност. За хора с техния талант тази ситуация е трудно разбираема. Те бяха свикнали да надвиват съперника със сила и с талант. Нищо повече не им беше нужно. Опитайте да им обясните, че е нужно и нещо повече, че трябва да постигнат автоматизирано сработване. Но в един момент всички го разбрахме... Колко прав е бил!
- Какви бяха лагер-сборовете при Саки?
- Много досадни. Той изискваше от нас да се концентрираме още в деня преди мача. Не даваше дори да се смеем на масата Никакъв шум, никакви закачки.
- А при Фабио Капело как беше?
- Той бе по-разбран. Караше ни да се смеем. Изискваше концентрацията ни, но едва при пристигането на стадиона. До влизането в съблекалнята можехме да се смеем и да се майтапим. Което бе немислимо при Саки.
- Обсъждали ли сте го с него?
- Естествено. Той бе напълно убеден в методите си. И за наше съжаление имаше право, като се видят резултатите. При Саки и с неговите правила побеждавахме с красив футбол. С Капело също биехме, макар и не с толкова хубав футбол. Сложно бе по онова време да отидеш при Саки и да му кажеш: "Ти си луд, много е досадно да забраниш смеха и шегите по време на ядене." Трудно е да оспориш една победна философия.
- Сменихте различни треньори в съблекалнята. А сега, вече отвън, как оценявате Жозе Моуриньо и Пеп Гуардиола?
- Гуардиола го виждам като човек, който по много интелигентен начин ръководи отбор, изграден според традицията. Запознахме се, харесва ми, симпатичен, възпитан. Ако трябва да избирам между двамата, ще предпочета него. Но същевременно си давам сметка, че Гуардиола управлява една кола, която може би е сглобена от други. За разлика от него Моуриньо създава фантастични отбори от нулата. Той е роден победител, повече от Гуардиола.
- Като стана дума за традиция, може ли да се каже, че традициите в Милан се изгубиха?
- Да. Със сбогуването на Малдини изчезна един начин на мислене. Ние бяхме част от група италианци, родени 20 г. по-рано. Имахме един начин на мислене. Определени форми на поведение бяха задължителни, те се спазваха. А сега с идването на бразилците не се спазват толкова стриктно. Всичко вече е малко по-лесно.
- За какво намеквате?
- По наше време трябваше да спазваме режим. Ако те хванат в дискотека в 3 ч. сутринта, ти взимат премията за първенството.
- Защо вече няма играчи, които са символ на един клуб?
- Малдини, Барези и аз бяхме от Милано. Беше лесно да останем в отбора от нашия град, особено ако той е най-добрият в света. Ние се чувствахме като семейство. Под семейство разбирам клуба, отбора, всичко.
- Санети не е от Милано, в продължение на много години не бе спечелил нищо, но все пак реши да остане в Интер. Днес това възможно ли е да се случи?
- Да. Но в много от случаите не зависи от самия играч. По мое време след един слаб сезон не те хвърляха на пазара
Изчакваха, даваха ти възможност да станеш по-добър. А сега не е така. Вижте Ибрахимович. Аз смятах, че на него Барселона му харесва. Но когато един треньор каже "Може да си ходи"... Тогава става трудно. Струва ми се, че днес нещата се развиват по-бързо.
- Кой е нападателят, който ви е подлудил?
- Роналдо, когато дойде в Интер. Не съм виждал друг като него.
- Къде сложихте футболните си обувки?
- Моите ги хвърлях на боклука. Износвах ги до последно. Докато Кака например дава своите стари обувки за благотворителност.
- Синът ви харесва ли футбола?
- Въобще! Когато му подам топката, той я взима с ръце и иска да вкара кош. Дано един ден да заиграе в баскетболния отбор на Барса.
- Колекционирате произведения на изкуството. Държите ли много неща от колекцията си у дома?
- След всяка спечелена титла си купувах някоя картина. Последната бе на Деймиън Хърст с един череп, оценена на 30 000 евро.
- Има ли футболист, когото не можете да понасяте?
- Матераци и Уго Санчес. Този вторият правеше на терена неприемливи за спортист неща: провокираше, симулираше, обиждаше. Никога не ми е харесвал.
Елеонора Джовио, "Ел Паис"
Алесандро Костакурта: Саки забраняваше смеха
Моуриньо създава фантастични отбори от нулата, възхищава се италианецът
