В четвъртък Евгения Раданова навърши 33. 2010-а е ключова в нейния живот - след 23 години в шорттрека и три медала от зимни олимпиади тя пое по нов път. Отново в името на спорта, но вече не на леда. Жени е съветник на спортния министър Свилен Нейков и е в управителния съвет на федерацията по кънки. Същевременно работи усилено в своя клуб, където се надява да прохождат следващите големи шампиони.
- Къде, с кого и как празнува? Стига, разбира се, това да не е някаква строга тайна...
- Не, разбира се. Събрах най-близките си хора и приятели. Те винаги са присъствали, когато съм имала възможност да прекарам рождения си ден в България. Хора, които са били до мен и в хубавите, и в лошите моменти. Така че празнувах в съвсем тесен кръг.
- Спомена, че рядко си посрещала рождения си ден в България. Той наистина е на такава дата, че обикновено те заварваше на подготовка или на състезание някъде в чужбина.
- Абсолютно. Дори не си спомням кога за последен път си бях тук. Разбира се, винаги сме се събирали, след като се върна от съответното състезание, но самата дата я пропусках по традиция. В чужбина отбелязвах празника заедно с моите съотборници, но сами разбирате, че нямаше как да се отпуснем все пак преследвахме високи цели.
- Това ли е голямата промяна, която ти донесе раздялата със спорта? Възможността да водиш нормален живот, без да жертваш контакта с близките си?
- Да, определено. Дълги години бях отдала себе си на спорта и семейството и приятелите оставаха на заден план. А те много ми липсваха.
- Ставаш на 33. Темата за Христовата възраст е твърде преекспонирана, но конкретно за спортистите тя като че ли действително е някакъв предел, при който тялото ти казва "Стига". Смяташ ли, че можем да говорим и за някакво духовно съзряване на личността?
- Никога не съм вярвала в такива неща. Смятам, че човек израства с опита, който трупа през годините, а не с това, че е станал на 28, 30 или 33. Всеки следва своя път. По принцип бях решила да се откажа от спорта още след олимпиадата в Торино преди 4 години, но реших да остана и да опитам още веднъж да се боря за това, което липсва в кариерата ми. Никога няма да съжалявам, че го направих, защото успях да помогна на много хора които се занимават с шорттрек.
- Всъщност шорттрекът в България означава Жени Раданова...
- Не, не е така. Разбира се, че за мое щастие съм вдигнала летвата твърде високо, но в крайна сметка аз самата никога не съм си представяла, че мога да стигна до такива върхове. Важното е, че много хора се запалиха, има интерес и се надявам шорттрекът да остане като един от силните зимни спортове в България.
- Това ли е голямата ти мисия?
- Опитвам се да бъда полезна с каквото мога, при това не само на кънките. Особено в сегашния изключително труден момент за спорта ни като цяло. Състезатели като мен, Руми Нейкова, Йордан Йовчев и всички, които избрахме да останем, намираме смисъл и сме готови да помагаме.
- Един от постовете, които заемаш, е политически. Ти чувстваш ли се политик? Смяташ ли, че тази дума изобщо ти подхожда?
- Ако спортът е политика, то аз съм спортен политик.Просто за мен само спортът има значение. Съмнявам се, че някога бих могла да бъда политик в истинския смисъл на думата.
- В тази връзка - докъде стигна твоята инициатива строящата се в София зала да може да се заледява?
- Тази инициатива не е от сега, а от самото начало, когато с новия спортен министър Свилен Нейков разбрахме, че в проекта не е предвидена такава възможност. Оттогава непрекъснато търсим начини. В много от разрешителните, които вече са издадени, не е заложено да има пързалка. Ние намерихме вариант, който да позволява допълнителен монтаж на кота нула. Мисля, че средствата вече са осигурени и се надявам всичко да бъде наред. Ако направим пързалката, тя на практика ще приюти още четири спорта и България ще кандидатства спокойно за европейски и световни първенствa.
- За каква сума става дума?
- Парите са малко предвид голямата важност на този проект. Милион и половина е нищожна сума спрямо бъдещите ползи.
- Сама признаваш, че никога не си очаквала да стигнеш до своите успехи. Как изобщо едно момиче през 80-те започна да тренира шорттрек при тотална липса на традиции и методика? Само талантът ли ти помогна?
- И аз често си задавам този въпрос, особено напоследък, когато имам повече време за равносметка. Попаднах на пързалката абсолютно случайно през 1987 година. Моите родители са харесвали спорта фигурно пързаляне и са ме завели с идеята да проверят дали ще ми хареса. Докато чаках да ми дадат кънките, видях занимание по шорттрек и казах, че искам да ме запишат ето на това. Дори не знаех как се казва...
- Кое всъщност те привлече - състезателният характер ли?
- Да, именно. Явно съм такъв тип и това е било дълбоко заложено в мен. Започнах да тренирам и помня, че още първата година участвахме на международни състезания. Тогава спортът тотално ме завладя и така се започна.
- Ако сложиш на везната трите cи олимпийски медала и липсата на злато, кое тежи повече - разочарованието или удовлетворението?
- О, за никакво разочарование не може да става дума. За никакво! Изпитвам само удовлетворение, защото си давам сметка за мястото, откъдето съм тръгнала, за начина, по който съм тренирала, и за усилията, които съм положила. Моите конкуренти нямат дори бегла представа и не знаят за какво става въпрос. Така че винаги съм се смятала за щастливка на съдбата.
- Щастливка на съдбата, която донесе много щастие на цялата нация.
- Да, така е. Надявам се обаче нещата не да приключат, а само да започнат с мен.
- А това реално ли е?
- Ще се повторя, че съм вдигнала летвата високо, но има хора, които ще постигнат още повече. Няма да стане утре или вдругиден, но този ден ще дойде.
Цветан Баяслиев, "7 дни спорт"
