Урубко: В планините няма случайности

 

- Твърде често съм се сблъсквал с него и съм свикнал да го избягвам по всяка­къв начин... Или да се старая да го избяг­вам. Макар че не ви­наги се получава. Обективната реал­ност на неизбежното е един от най-непри­ятните рискове - то­гава, когато от тебе почти нищо не зави­си. Към нея отнасям ледопадите, лавини­те, лошото време, кислородния глад, болестите, реакции­те на партньора. При всичките усилия за избягването им тези фактори продължа­ват да влияят върху безопасността на ал­пийските маршрути. Струва ми се, че в планините няма случайности макар че никому не е дадено да пред­вижда криволиче­щият път на прови­дението. И ако си се захванал с тази опасна работа - ал­пинизма, трябва да се съобразяваш с този факт. Прекале­но много фактори определят сложните изкачвания над 6000 м. Друго е, когато факторът риск е пряко свързан с тво­ите личностни ка­чества - издръжли­вост и спортно майсторство. Затова сложните маршрути винаги ще си оста­ват еталон за майс­торство. И изкачванията на Асан (Памиро-Алай) и Серо Tope (Патагония) винаги ще бъдат привлекателни с това, че хората никога няма да бъдат сигур­ни в успеха. До вър­ха никой не знае ще му стигнат ли сили, подготовка и нерви. Задълбочавайки се във философията, винаги се стига до въпроса за смисъла на алпийските изкач­вания. Защо хората се катерят по плани­ните? Аз не мога да дам отговор на този въпрос. И нямам ни­какви претенции. То­зи въпрос се решава от всеки - лично.

 

Разсъждавайки логи­чески, алпинизмът е стремеж на човека нагоре, към върха. Следователно, кол­кото по-високо се изкачва при еднакви останали условия, толкова повече се приближава до поня­тието алпинизъм. Колкото по-висока е една планина, толко­ва по-трудно се сти­га до върха й. Пър­во, разстоянието е много по-голямо. Едно е да се изкачиш от 1500 на 3000 м, съвсем друго - от 6000 до 8848 м. Ос­вен това най-напред трябва да стигнеш до 6000 м. А кислоро­дът непрекъснато намалява. Обичате ли да дишате? Мно­зина дори не забе­лязват това щастие. А когато на 7000 м твоето тяло получава само една глътка въздух вместо полагащите се от природата три глътки, то отказва да работи. А на 8000 м кислородът намалява още повече. Хайде сега тръгнете по от­весна или надвесена скала. И с пълна ра­ница, ако изкачването е в алпийски стил. Това са допълнител­ните опасности, кои­то присъстват във височинно-техническите изкачвания. И те не могат да бъдат из­бегнати.

 

Мнозина от клиен­тите на комерсиал­ните експедиции,ко­ито сега обсаждат Еверест, използват кислород. Това ав­томатично "сваля" човек на височина 4000-5000 метра. И при това положение да казваш, че си изкачил най-високата точка на планетата, е най-малкото странно. Това не е спорт. Не е алпини­зъм с неговата висо­ка степен на риск. Клиентът на комер­сиална експедиция не рискува практи­чески нищо - само това, че не навреме може да му свърши кислородът. И това дава повод за безк­ритично отношение към алпийските из­качвания. Когато всички, затворени в тесния кръг на псевдоспециалистите, лъжат себе си и ос­таналите. И започва играта, която трябва да повдигне прага за самооценка на някои хора. Кислород, шерпи, въжени па­рапети... Това е действителността. Но за щастие на Еверест аз самият трябваше да опъвам въжета, да се изкач­вам без кислород, само в компанията на Симоне Моро, с който сами мъкнех­ме целия си багаж. И работата не беше в прословутата ни бедност. Просто аз съм свикнал да се смятам за спортист и да рискувам успеха, но не нарушавам принципите си.

 

Експедиция на хималайски или каракорумски гигант струва луди пари. А алпи­нистите, които са бедни като църковни мишки, могат да раз­читат само на средс­тва от богати спонсо­ри. И тези пари се по­лучават ужасно труд­но. За оправдаване на спонсорските пари е необходим успех. Ако го постигнеш, имаш шанс да полу­чиш пари за нов осемхилядник. Пора­ди това всеки норма­лен човек ще предпо­чете класическия път, отколкото изкачване­то по труден техни­чески маршрут.

 

Преди време Дмитрий Павленко, един от най-силните руски алпинисти, направи много точно разграничение между спор­тните и политически­те изкачвания. Но по­добна ситуация се наблюдава не само в Русия, но и в други страни. Когато поли­тическият резултат се представя на не­посветените като ве­лико спортно пости­жение. Само при ус­ловие, че класически­те маршрути се пре­минават скоростно, когато целта не е са­мо простото дотътряне до върха, а стяга­нето до него по-бър­зо от най-бързите предшественици, са­мо тогава може да се говори за спорт. Тук основната цел е да си първи, а в това е основният смисъл на спорта. На височина има тенденция към опростяване на всич­ко. Светлината и сянката, времето, смисълът на всяко движе­ние - всичко става по-ярко, по-контрастно, по-лаконично. Също­то се случва и с чо­века. Да запазиш всичко това, което ти е дала не природата, а културата, е далеч по-трудно отколкото долу, в подножието.

 

Понякога хората се превръщат в животни и това също увели­чава степента на рис­ка... Да останеш чо­век става много труд­но. Може би това е най-страшната опас­ност в алпинизма. Как Анатолий Букреев успя да се притече на помощ на загива­щите хора в нощта на трагедията на Еве­рест през 1996 г.? И как се скри в палат­ката си в отговор на вопъла за помощ Джон Кракауър? Единият остана ве­рен на другарството и на чувството за съпричастност, а другият каза: "I am not a guide" ("Аз не съм гид").

 

Често обаче човек престава да се грижи за собствената си си­гурност. Вероятно, това е твърде специфично качество на човешката природа, сродно с поведение­то по време на война. Тръгваш нагоре, пра­виш това, което трябва и после, когато се обърнеш назад, уста­новяваш, че при дру­го състояние на духа не би направил и крачка напред. И не можеш да си обяс­ниш защо си постъ­пил точно така. От какво е предизвикано това ми е трудно да кажа. Очевидно, роля играят и кислородни­ят глад, и адренали­нът в кръвта, и прос­ловутото опиянение от върха. Всичко е много индивидуално. И това също крие риск. Човек започва да действа като берсерк (б.р. митологи­чен воин, посветил се на германо-скандинавския бог Один) или като самурай. Друго сравнение не ми идва наум. Той на­пълно контролира ситуацията, по сили­те му е да се справи с най-големите труд­ности, но в същото време е невероятно уязвим. На 6-, 7- и 8-хилядниците опас­ността се увеличава неимоверно. Там си­гурността зависи от автоматизма на дейс­твията и реакциите и от вътрешната убеденост, че ще останеш жив и в най-неблагопри­ятната ситуация и при най-лошото сте­чение на обстоятелствата. Но и тогава рискът остава. Той не изчезва заради твое­то майсторство. Ще го има винаги и не може да се направи нищо.

 

Никога няма да се съглася с човек, кой­то твърди, че над 6000 м ходят тези, които нищо не са постигнали в техни­ката на катерене. Мо­ето мнение е, че крал­ската позиция в алпи­низма принадлежи на височинно-техническите изкачвания. А за "предимствата" на скалните или на ви­сочинните изкачва­ния разсъждават са­мо тези, които не мо­гат да приемат риска за себе си. За пример ще приведа мисълта, че нито един обикно­вен техничар или височинник никога ня­ма да повторят мар­шрутите на Иежи Кукучка или Райнхолд Меснер по стените на осемхилядниците. Просто това е друго измерение. Макар че всяка година множес­тво алпинисти изкатерват Ел Капитан, Чивета или Еверест по класическия мар­шрут.

Опитайте се да ме оборите. Много ще ми е интересно...

 

Това е друга сте­пен на риск, господа - завършва Денис Урубко.