Андон Николов: До щангите не е достигнало нищо от 1 милион долара за правата на Наим

Легендата във вдигането на тежести Андон Николов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Във впечатляващата си кариера той ликува с голям шлем – олимпийска, световна и европейска титла. Неговото име се свързва със сензационната първа шампионска вълна на България, която разтърсва световните щанги на игрите в Мюнхен през 1972 г. На сметката си Николов записва във времето 9 световни и 6 олимпийски рекорда. След края на кариерата си остава в спорта. Дълги години е асистент в щаба на мъжкия национален отбор, където работи с папата на щангите Иван Абаджиев. По-късно поема риска да е президент на родната федерация по вдигане на тежести в най-трудните години на този спорт у нас.

- Здравейте на подиума на „Код Спорт“, г-н Николов! Липсвахте в звездната ни колекция от гости с олимпийска и световна титла, но ето, че този път имаме успешен опит. Времената са такива че ни задължават да започваме интервютата с нашите гости с дежурен въпрос за това как живеят по време на COVID-19? В тази връзка - доколко се промени вашият личен свят по време на пандемията?

- Никак. Аз и без това преди това много-много нямах контакти. Живея малко изолирано така да се каже с определен кръг от хора – приятели. Не ходя по барове, по заведения, освен да пазарувам.

- След десетилетия като елитен състезател, треньор в националния отбор, президент на родната федерация по вдигане на тежести на практика затворихте кръга в големия спорт. Но сега пък сте извън него. С какво се занимавате днес?

- Аз съм в клуба на пенсионерите. Да сме живи и здрави дълго време да бъдем пенсионери – на всички го пожелавам. Занимавам се с мои неща, имам други лични неща. Направих две малки футболни игрища, направих също и една сграда, ще я дам под наем и така. В общи линии с такива неща се занимавам.

- Как виждате родния спорт сега отстрани, когато не сте в неговата кухня? Какво ви прави най-силно впечатление като промяна или може би не виждате такава?

- Спортът затъва повече, за съжаление. Причините са много. Преди 30-40-50 години нямахме такива спортни бази, но имахме успехи. Сега имаме бази с добри условия, но успехите ги няма. Отговорите трябва да се търсят от тези, които отговарят за спорта. Какви са причините? Естествено, промени се животът. Тогава беше съвсем друг живот, друга ситуация, икономика. Сега се промениха нещата и вероятно това е една от причините. Другата е, че може би трябва повече финансови средства да се налеят в спорта, за да има по-големи успехи.

- Като че ли обаче ги няма и децата, които искат да стават спортисти.

- Това е големият проблем, защото преди всички зали бяха пълни, независимо по какъв спорт. Сега всичко е празно. Тези деца трябва отново да влязат в залите, да започнат да спортуват, защото без масовост много трудно може да се направи. Поне някои от тях ще станат големи спортисти. Ще има избор, конкуренция, а сега няма нито конкуренция, нито нищо. Плюс това те спортуват докато завършат гимназия в спортните училища и след това повечето приключват със спорта. Фактически развиваме детско-юношески спорт, но не и високо спортно майсторство.

- Гледахте ли игралния филм за Наим Сюлейманоглу, мир на праха му, който Турция направи? Чули ли сте отзиви за тази продукция?

- Малко гледах, разказаха ми за какво става въпрос, което е пропаганда и няма нищо общо с действителността. Първо Наим си беше българин, той обичаше България. Причината да избяга беше смяната на имената. Тук стана спортист, уважаваше и обичаше всички нас. Прекланяше се пред Абаджиев, целуваше му ръка, вкъщи е идвал на гости. Тотално си е българин, независимо от турския произход, но причината беше смяната на имената.

- Разкажете през вашия поглед за събитията около неговото бягство от Австралия. Как се отразиха тогава тези събития на родните щанги?

- Политически беше въпросът – дали ще участва на Олимпиада. Имаше преговори между България и Турция да му дадат разрешение да участва. Платиха милион и 75 хиляди долара - нещо такова имаше договорено.

- Някакъв натиск от Държавна сигурност, които са го охранявали да не избяга? Във филма го има…

- Не, по принцип на всяко едно състезание си имаше хора от Държавна сигурност.

- С всеки национален отбор.

- Даже и с клубни, няма значение. Където имаше чужбина, си имаше човек на Държавна сигурност. В общи линии след това се връщаха и си пишеха доклада – кой какво е казал, какво е направил, какво си е купил и т.н. Но в случая нищо не могат да направят, само констатират факта и толкова. Там не е имало нищо. Той си е заминал след банкета.

- Не като във филма - екшън и преследване?

- Не, никакво преследване. Това са пълни глупости.

- Стана дума за този 1 милион долара за състезателните права на Наим, платен от Турция на България. Следите на тази огромна за края на 80-те години сума, дълго се търсеха - кой е взел трансфера и къде са отишли парите. В крайна сметка има ли резултат – нещо до щангите достигна ли?

- Не, до щангите не е достигнало нищо. Знам, че са ги донесли в чанта някъде в хотел „Родина“ или не знам къде и някой ги е взел…

- В тези времена на перестройка някой се е „перестроил“ добре…

- Те отдавна са се „перестроили“ (смее се). Но в щангите не са влезли никакви пари.

- За вас Наим ли е щангистът на всички времена?

- Да, Наим е най-великият!

- Кое го отличаваше от другите щангисти?

- Той си имаше абсолютно всички качества – и като физика, имаше страхотна психика, защото двете неща вървят заедно. Физическите качества, тренировъчният процес, психиката, целите, които си е поставял. Абаджиев беше в основата, той го взе още много малък. Беше на 13-14 години, когато го взе в националния отбор. Нямаше 16 години, когато вече участваше на световни първенства. А пък започна да тренира от 10-годишен, дори може и по-малък. Това са комплексни неща, които природата ги дава.

- Наясно ли сте, че след стотиците рекорди на български адрес във вдигането на тежести сме на път да поставим и още един – по брой на общи събрания за ново ръководство. Сега пак върви някаква подписка. Защо е така?

- Пак ли върви? В България е така, не само в щангите. В доста от другите спортове има същите проблеми. И в политиката, и къде ли не. Всеки иска да прави нещо ново.

- Откъде идва това недоволство? Непрекъснато някой се сърди на някого…

- Това ни е в българския манталитет. Когато не си доволен от нещо, казваш: „Не, аз съм по-добър от тебе! Искам да те сменя!“ И започват кулисите. Особено в щангите си е традиция. Организират се на групички едни срещу други. Там е тотален разнобой.

- Като че ли няма обединителна фигура…

- Не може и да има в щангите. Това е абсурд! Винаги ще има някой, който ще каже нещо против тебе, независимо, че може да си вършиш перфектно работата. Ти да не си, аз да съм или някой друг. Няма значение.

- Не смятате ли, че тези братоубийствени войни саморазрушиха авторитета на българската щанга във времето?

- Това е една от причините, защото всеки дърпа към себе си и иска той да управлява. Но като управление на спорта по принцип нещата са много зле. Клубовете са на доизживяване. Регистрирали са клуб, колкото да вземат някой лев. Но като амбиция да направиш нещо не ги интересува много. Важно е да има клуб, да се регистрира, да участва на избори, да прави завери и такива неща. Основната им работа е такава.

- Вие винаги яростно сте защитавал славния Иван Абаджиев във времената, когато над неговия ореол падна сянка. Защо някои състезатели, които при него са печелели злато от големи форуми, се обърнаха срещу него?

- Това също е манталитетът на българина. Когато му подадеш ръката и му помогнеш, той ти я откъсва след това. И аз не знам защо. Не може този човек, който те е създал, направил те е световен и олимпийски шампион, осигурил ти е бъдеще и след това казваш, че е изкуфял старец или някакви такива глупости. Трябва да си дадеш оценка и да си кажеш, че този човек те е направил световен шампион, направил те е олимпийски първенец, осигурил ти е бъдещето, за да си това, което в момента си. Неблагодарността е основна черта и в българската политика и в отношенията между хората. За съжаление, има много такива случаи, но има и хора, които го уважават, естествено, които продължават да държат на него и дават оценка. В историята го пише - като отвориш енциклопедията, ще видиш от колко души е създал европейски, световен и олимпийски шампион, какво е постигнал като треньор.

- Не съжалявате ли, че приехте да сте президент на федерацията в може би най-бурните времена? Наложи се да въведете система, в която едва ли и витамини не вземаха състезателите ни само и само да сме сигурни 100%, че ще бъдем чисти. Грешен ход ли беше?

- От сегашна гледна точка съжалявам, защото много нерви. Имах страшни борби с министри, с какви ли не хора. Не искам да говоря по този въпрос, защото е много дълга и сложна тема. Но тогава не съжалявах. Това, което сега го въведоха от министерството на спорта, аз тогава го въведох в щангите – клуб, който няма опреден брой състезатели, няма право да участва на гласуване. Защото правят 10-20-30 фиктивни клубове, които нямат никаква дейност, а само отиват да гласуват на събрание и някои стават пожизнени президенти по този начин. Отдавна го бях въвел във федерацията, след това новите го отмениха и пак си направиха клубове. Но сега мисля, че министерството на спорта основно решава този въпрос. Нямам представа, но не може да има, защото няма смисъл от тази федерация, след като има клубове, които изобщо не работят. Имат по един-двама състезатели и казват, че са клуб…

- А в международен план тогавашният президент на световната федерация Тамаш Аян враг ли беше на българските щанги?

- Абсолютно!

- Защо? Откъде е акумулирал тази неприязън?

- Много години беше генерален секретар, след това стана и президент на световната федерация и в общо линии 30-40 години я управляваше. Много го беше яд, че България и Русия, тогава СССР, взимаха всички златни, сребърни и бронзови медали. От една страна беше прав, защото вдигането на тежести трябваше да се разпростира в целия свят, да се разшири географията, но от друга страна не можеш да спреш някой, който вдига и да му кажеш: „Ти няма да вземеш, а някой друг…“.

- Може – в Сеул го направиха.

- Направи го не само в Сеул, а и на други места. В Сеул са предложили на Абаджиев да си разпределят медалите – колкото руснаците вземат, толкова и ние. Абаджиев каза: „Как ще го спра да вдига да става първи? Да му кажа, че няма да става първи, а втори или трети? Това е абсурд!“ Пробите, които се взимаха, се изследваха от допинг ченге – руснак. Оттам вече стана цялата далавера. Удариха ни чисто и просто.

- Като си тръгнахте от федерацията имаше ли конкретна причина или просто се натрупа отрицателна енергия?

- По същия начин стана, както сега събират подписка. Беше незаконно събранието, което направиха, но шефът на Софийския градски съд беше човек на опозицията. След един час го регистрираха в съда и нещата приключиха.

- Да поговорим за вашата кариера. Вярно ли е, че без да сте тренирал вдигане на тежести влизате в залата просто да огледате обстановката и заковавате над главата си щанга, тежаща 100 килограма?

- Има нещо такова.

- На колко години бяхте?

- Късно почнах – на 17 години и на 21 станах олимпийски шампион. Не знам дали има в света друг, който от нулата да го е направил за четири години! Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго. (Смее се) И нещата се случиха. Действително вдигнах 100 кг, но без техника знаете как е. След това 1968 г. влязох в „Олимпийски надежди“. На първия випуск в „Дианабад“ Иван Абаджиев стана старши треньор. Там бяхме 10-15 души и за няколко месеца страшно много напреднахме. Тренировките бяха ужасни, естествено. При трибой всеки качваше с по 100 кг постиженията си и това беше страхотно! И през 1969 г. го направиха старши треньор въз основа на това, че действително се виждаше, че има успехи и то огромни. Даже 1969 г. станаха първите европейски шампиони и оттам щангите тръгнаха нагоре.

- Имате и един черен рекорд. Мнозина твърдят, че през 70-те години е нямало друг спортист с толкова операции. Тогава медицината не беше така напреднала. Много болезнено на коленете…

- Много, аз още си патя от това, защото шест операции имам на крака. Капачката ми е нагоре, разликата между мускула на единия и на другия крак е огромна, не мога да тичам от 1975 г.

- Колко време отнемаше тогава за възстановяване?

- Две години бях по болниците. Последната ми я правиха 1976 г. в Москва. Точно, когато беше олимпиадата в Монреал. Давид Ригерт стана първи и мина в Москва да се видим. Бяха ми направили операцията, но се оказа, че и тя е несполучлива. След това пак почнах да тренирам, но нещата се промениха тотално. Станах световен шампион на изхвърляне, само че не мога да изтласкам, защото не мога да подклякам да давам подем. Изхвърлянето пак криво-ляво го закрепвах и ставах световен шампион - 175 кг изхвърлях в Гетисбърг, но вече тази контузия ме срина.

- А контузиите ли реално ви отказаха от големия спорт?

- Да.

- Говори се, че последната е малко нелепа – от футбол на малки вратички?

- Това беше 1975 г., когато скъсах сухожилието.

- Г-н Памуков ми довери, че в книгата „България на Олимп“, която ще излезе официално на 29 септември е описано как след шестата ви операция на коляното в Москва ви посещава феноменалният Давид Ригерт, фаворитът когото детронирахте на игрите в Мюнхен. Как реагирахте тогава?

- Той е велик спортист! Фактически след като се върна от Монреал, дойде в болницата да ме види. Тогава ми бяха направили операцията. От една страна ми беше приятно, че идва, защото все пак е едно уважение. От друга, ми беше тъжно, че съм в болница и не мога да участвам на състезанията. Фактически се отказах точно преди олимпиадата в Москва, защото не можех да издържам повече. Мисля, че постъпих правилно.

- Големият ви триумф е на игрите в Мюнхен, както стана дума. Тогава медиите ви нарекоха „Сензационния шампион“. Как приехте този скок от раз върху вълната на славата? Промени ли се животът ви?

- Човек отначало малко се увлича, малко се големее, което не е правилно. Но мисля, че в общи линии си бях на земята. Даже не усетих какво означава олимпийски шампион. Беше все едно отиваш на републиканско състезание и трябва да си направиш опитите. За другите не знам, но аз изобщо не си давах сметка, че това действително е страшно голямо постижение. Дори и да не си първи, медалист да си! Самото участие на олимпиада също е добро, защото все пак е олимпиада. Чак като се върнах в България, видях, че нещата не са такива, каквито си ги мислех. Действително малко хора стават олимпийски шампиони и медалисти. Всеки трябва да се гордее с това, което е постигал! И да се уважават тези хора, които страхотно много усилия са положили, за да стигнат до медала!

- Поканен сте на 29 септември за книгата „България на Олимп“ – всички олимпийски медалисти да се видите кой в каква кондиция е…

- Да, ще се видим, живот и здраве. По принцип не можем да се съберем всички заедно. Тук-таме, ако срещнеш някой случайно. Ще е много приятно!

- Много се коментираше отмяната на олимпиадата в Токио. Вие вече сте преживявал нещо подобно в Мюнхен, когато игрите можеше да бъдат прекратени заради кървавия атентат в олимпийското село, отнел 17 човешки живота. Разкажете как вие лично и въобще българските спортисти преживяхте неизвестността през тези трагични дни?

- Ние тогава много не знаехме, защото нямахме такава информация. Знаехме, че е станало убийство, че има заложници, защото веднага се разчу по телевизиите, но нас ни интересуваше единствено ние да участваме на състезанията, да не прекратят олимпийските игри, защото имаше такава възможност след случилата се трагедия. Повечето спортисти това ги интересуваше, въпреки че имаше и щангист, и борец от починалите.

- Първи жертви са щангистът Йозеф Романо и треньорът му.

- След това и борец имаше. Настина трагедия. Тогава съвсем свободно се влизаше. Всеки можеше да си влезе, както иска. Фактически така са вкарали оръжието и става атентатът.

- Накрая на нашия разговор кажете нещо за личния си живот – за фамилията, къде се чувствате най-добре, кое ви радва най-много?

- Най-важното е здравето. Всичко друго е нищо. Единственото най-важно нещо на този свят е да си жив и здрав. Ние сме на години…Е, аз съм в „тийнейджърска“ възраст, ама има някои по-стари от мене!