Мразя две неща в живота – крадците и лъжците, казва Камата пред френското списание
През 2024-а Христо Стоичков, бурният български нападател с вълшебен ляв крак и твърда глава, празнува 30-годишнина от коронясването си със „Златната топка”. По този повод бившият славен играч на Барселона се връща към мисията на живота си специално пред „Франс Футбол”.
Флоран ТОРШЮ, София
FRANCE FOOTBALL
Той е почти неуловим. Срещата с него отне цели девет месеца. Базиран в испанския град Малага, 58-годишният Христо Стоичков пътува постоянно между андалуския град, Маями, Барселона и София. Именно в българската столица, сцена на първите му бойни подвизи, той приема „Франс Футбол” в своя музей, който е един от малкото, посветени на футболна легенда, заедно с тези на Пеле в Сантос, Диего Марадона в Буенос Айрес и Кристиано Роналдо във Фуншал.
За случая звездата се постара. Христо извади своята „Златна топка” от специалното място, в което тя се съхранява, постави я на масичката и ни покани да заемем място. Над главите ни гигантски екран излъчва поредица от най-великите му голове, както и церемонията от 20 декември 1994 г., по време на която е обявен за носител на „Златната топка”, нареждайки се до любимеца си Кевин Кигън (победител 1978 г. и 1979 г.) и своя ментор Йохан Кройф (коронован през 1971 г., 1973 г. и 1974 г.).
Две седмици по-рано животът на детето от Пловдив – вторият град в България, намиращ се на 150 км югоизточно от София, преминава в друго измерение. На 6 декември 1994 г. неговата съпруга Мариана нарушава сутрешното му разтягане, защото тенисистката Аранча Санчес, приятелка на семейството, се намира от другата страна на телефонната линия и настоява да говори с него на всяка цена. Оказва се, че френски журналист e поискал да се срещне със Стоичков и го моли да отиде в хотел „Крал Хуан Карлос I” в Барселона. Но българският номер 8 – число, което го съпътства през цялата му кариера, защото е роден на 8 февруари и също така символизира безкрайността, все още таи злоба срещу французите…
„Този к*** син Жоел Киню ни уби. Как може да не е видял ръката на Алесандро Костакурта и да не свири дузпа в наша полза? Никога няма да му го простя”, продължава да се измъчва Христо, визирайки полуфинала, спечелен от Италия срещу България на световното първенство през 1994-а на „Джайънтс Стейдиъм“ в Ню Йорк (2:1). Френският рефер можеше да свири и още една дузпа за нарушение срещу Лечков в 90-ата минута, но преди това през първото полувреме вече бе отсъдил една такава за българите, при това по-съмнителна (реализирана от Стоичков). „Мразя две неща в живота: крадците и лъжците – пали се българинът с прякор Камата. – И ако ме прецакаш, никога няма да получиш втори шанс”, добавя той.
Култура на спортист и победител
Връщайки спомена обратно към 1994-а, въпреки първоначалното си нежелание разяреният Христо все пак се съгласява да се срещне със Стефан Сен-Реймон, специален пратеник на „Франс Футбол”. „Да, французинът се представи, отведе ме настрани и ме помоли да позирам предварително със „Златната топка”, но аз отказах, защото бях чул, че са направили същото с Паоло Малдини и Роберто Баджо – другите двама фаворити за приза”, разказва Стоичков.
Репортерът обаче продължава да настоява и го моли да го придружи до един от апартаментите в сградата. „Той затвори вратата след мен и ми призна със сълзи в очите: „Ще ти кажа една тайна, но ми обещай, че няма да казваш на никого. Ти спечели „Златната топка”, ето я”. Погледнах я и видях моето име гравирано върху нея. Грабнах го и казах на Стефан: „Сега няма да я пусна”. Не можех да спра да плача”, разчувства се той.
Роден по време на Студената война в скромно семейство – баща военен, майка работничка, в така наречения тогава Източен блок, Христо измерва изминатия път, за да достигне това, което смята за своя Еверест. „Израснах в затворена комунистическа страна, но имах щастливо детство – разказва българинът. – Карахме лятото в Ясно поле, селото на баба ми и дядо ми, на двайсетина километра от Пловдив, на полето сред крави и овце. Винаги имах топка в краката, тренирах срещу стените, често се случваше да счупя нещо, за което отнасях пердах.”
Възпитан в културата на спорта и победата, заобиколен от чичовци лекоатлети, хандбалисти и боксьори, този син на вратар (баща му е играл за Спартак Пловдив) се присъединява към академията на Марица Пловдив на 10 години, след това и към третодивизионния Хеброс. Неговият треньор по лека атлетика (първият спорт, с който се занимава) му дава ключовете за преодоляване на конкуренцията. „Да, той ме научи как да бягам, как да стартирам добре. Съветите му бяха много полезни за мен след това във футбола”, разкрива той. Младият Стоичков обаче започва като централен защитник: „Бях много бърз, беше трудно за някой нападател да ми избяга. Но като се има предвид скоростта ми, бях преместен като ляво крило или втори нападател.”
Доживотно наказание
Забелязан на 18 години от ЦСКА, не му отнема много време да стане любимец в най-големия клуб в България, но вулканичният му характер вече си проличава. На 19 юни 1985 г. финалът за Купата на България срещу Левски се превръща в юмручен бой и под влиянието на комунистическия режим федерацията наказваха тежко няколко играчи. Обвинен, че е подпалил барута на боя, Чудото получава доживотна присъда.
„Правителството искаше да дава примери, а аз като младок бях лесна мишена”, защитава се Стоичков, чиято санкция по-късно ще бъде намалена на една година. След шест месеца военна служба и няколко нелегални мача като аматьор под името Ангел Станков, той е реинтегриран обратно в червения отбор.
И в продължение на шест сезона Стоичков доминира в местния шампионат. На полуфиналите за КНК през пролетта на 1989 г. прави голям мач срещу Барса на Йохан Кройф (2:4, 1:2), като мами Андони Субисарета три пъти, включително с два гола на „Камп Ноу“. Нидерландският маестро вече е пленен от магията. „Искам този №8 на всяка цена!”, казва той още след мача на известния агент Хосеп Мария Мингея, архитект на привличането на Диего Марадона при блаугранас през 1982-а.
Пристигането му е уредено няколко седмици по-късно срещу 3 милиона евро, порядъчна сума за онова време, но звездата има една последна мисия, преди да напусне гнездото си. „Исках да надмина рекорда за голове в рамките на един сезон, държан от Петър Жеков”, признава той. И с 38 гола, два повече от тези на „Златната обувка“ през 1969 г., той на свой ред печели приза за най-добър голмайстор на Европа за сезон 1989/90 г. (равен с мексиканеца Уго Санчес от Реал Мадрид).
„Червен” рекордьор с Барса
В Барселона той веднага се превръща в любимец на публиката и на Кройф, който изгражда своя отбор около българина, убеден в огромния му талант. „Йохан ме постави в най-добрите условия, на които един играч може да се надява, за да успее и да блесне – спомня си Христо. – Кройф изгради отбор, който играеше с топката, а аз завършвах всичко.” На 20 май 1992 г. Дрийм тимът печели първата КЕШ в историята на Барса (благодарение на топовен удар на Куман в продължението срещу Сампдория (1:0).
В края на същата година обаче Марко ван Бастен (с 98 точки) вдига третата си „Златна топка“ за голямо разочарование на Стоичков (2-ри с 80 т.): „Изпитвам голямо уважение и възхищение към Марко, не ме разбирайте погрешно, но си мислех, че тогава аз ще спечеля. Убеден съм, че Силвио Берлускони (тогавашен президент на Милан) размаха медийните си пипала, за да повлияе на гласуването”, твърди силният човек, чието поведение на терена невинаги е било изрядно.
И до днес Стоичков все още е рекордьор по червени картони (11) с фланелката на блаугранас и се откроява особено с това, че настъпва съдията по време на първия мач от Суперкупата на Испания на 5 декември 1990 г. (наказание от шест месеца, намалено на два ). „Не можеш да промениш характера си”, защитава се българинът, който потвърждава, че като дете пука балон със зъби от гняв: „Скоро ще празнувам 60-ия си рожден ден и все още съм същият. Винаги съм се борил за моите съотборници и за фланелката, която нося. Приятелите и семейството ми знаят кой съм всъщност. Те винаги са били едни и същи, а това значи нещо, нали?”.
„Йохан Кройф ми каза: „Започвам от нулата с теб, заедно ще вземем тази „Златна топка“. Работихме здраво, той ме накара да правя допълнителни упражнения пред вратата и да повтарям действия, които позволиха да се подобря. Йохан ми е като баща, той ми даде толкова много. В началото обаче не беше лесно, често се опълчвах срещу него.”
1994-а, магическата година
Върхът идва в края на 1994-а, белязана от четвърта поредна титла в Испания с Барса, шамар от Милан (0:4) на финала на Шампионската лига и приз за голмайстор №1 на световното първенство – турнир, по време на който извежда България до историческо четвърто място, осем месеца след като блокираха пътя към САЩ на френския национален отбор насред „Парк де Пренс“ (2:1).
„Имахме фантастичен отбор, най-добрият, който страната ни е имала – заявява емблематичният бивш лидер на селекцията. – Не е и случайно, че се класирахме за сметка на Франция. Ако погледнете позиция по позиция, ние бяхме по-добри от тях. Във въпросната вечер французите бяха нервни на стадиона и това се усещаше по трибуните и на терена. Може да ви се стори странно, но именно от този мач се роди моето приятелство с Лоран Блан, Жан-Пиер Папен, Бернар Лама…”
Използваме възможността да припомним и расистките обиди, за които Марсел Десаи го обвинява на Евро 1996. „Да, скарахме се на терена, но не му казах нищо такова – кълне се Стоичков. – Години наред се засичахме на събития, организирани от УЕФА и ФИФА. Понякога седяхме един до друг и се игнорирахме. Един ден реших да отида да говоря с него, защото вече не можех да понасям тази ситуация. Благодарен съм на Марсел, че се съгласи да седнем и да изгладим нещата. Вече всичко между нас е решено.”
Година преди европейското през 1996 г. той стяга куфарите за Парма, след това се завръща в Каталуния за два сезона, но постепенно губи от блясъка си и Луис ван Гаал му казва, че вече няма да разчита на него.
Христо вече има други амбиции, по-специално тази да открива света. Много преди Кристиано Роналдо той носи фланелката на Ал Насър в Саудитска Арабия, след това на Кашива Рейсол в Япония, Чикаго Файър и Ди Си Юнайтед от Вашингтон в САЩ. „В тези два града има голяма българска общност, а аз исках да опозная нови неща”, откровен е Стоичков.
Неуспешна треньорска кариера
Носителят на „Златната топка“ от 1994 г. окачва обувките си през 2003-а в американската столица, а на следващата година поема юздите на българския национален отбор. Начело на поколение, много по-малко талантливо от това, което го заобикаляше, той не успява да класира страната си за световното първенство през 2006-а и в крайна сметка затръшва вратата през пролетта на 2007-а. След кратък престой на пейката на Селта Виго се присъединява към Мамелъди Съндаунс през 2009 г., привлечен от южноафриканския бизнесмен Патрис Мотсепе, сега президент на Африканската футболна конфедерация. Завърнал се в България, той слага край на малката си треньорска кариера с Литекс през 2013 г., преди да вземе акции в любимия ЦСКА през 2016-а.
Ангажиран от американския тв канал Univision, базиран в Маями и насочен към латиносите, Стоичков поддържа вкус към спектакъла и провокацията. В ефир той нападна остро Усман Дембеле през януари 2022 г. с думите: „Ако не искаш да си в Барса, поне не цапай емблемата. Благодаря много и довиждане”. На мушката му попадна и Сорая Саенс де Сантамария, тогава вицепрезидент в испанското правителство, която е обвинена, че е „франкист като дядо си, баща си и сина си” на фона на референдума за независимост на Каталуния, забранен от централната власт и породил сблъсъци между силите на реда и гражданите, които въпреки всичко бяха решили да гласуват. „Как можеш да удряш хора така? Представях си себе си с малката ми дъщеря в Барселона. Да ме атакуват така, нямаше да мога да го търпя”, увлича се Стоичков.
Особено горд със своята „Златна топка”, Христо възпроизвежда връчването на ценния трофей с восъчна статуя, която се намира в музея. И мечтае да събере всички победители, които все още са живи, в София за голямо тържество. „Представете си, това би било фантастично”, казва ни той. И му напомняме, че както при всяко издание, всички бивши победители са добре дошли на церемонията, която ще се проведе тази година на 28 октомври в Париж. Той възнамерява да присъства, горд и верен на поста, също както миналата година и както преди 30 десетилетия, когато дойде да вземе своя собствен трофей от френската столица.
"Тема спорт"
