Младенов: По мое време властта помагаше еднакво на ЦСКА и Левски

Стойчо Младенов е една от легендите на българския футбол. Роден е на 12 април 1957 г. в с. Плоски край Кресна. Започва кариерата си в “Димитровград” (1974-1976 г.). След това играе за “Берое” (1976-1979 г.) и ЦСКА (1980-1986 г.). По-късно играе в португалските “Белененсеш” (1986-1989 г.), “Витория” (1989-1991 г.), играещ треньор на “Ещорил” (1991-1993 г.). Шамприон на България 4 пъти като играч (1980, 1981, 1982 и 1983 г.). 2 пъти е носител на купата на България (1983 и 1985 г.). Полуфиналист за КЕШ. Носител на купата на Португалия с “Белененсеш” за 1989 г. Има 234 мача и 112 гола в “А” група. Голмайстор на елита през 1978 г. с 21 гола за “Берое”. Футболист №1 на България за 1983 г. За националния отбор има 59 мача и 15 гола. Участник на световното първенство в Мексико през 1986 г. Старши треньор на португалските “Оляненсе” (1993-1995 г.) и “Белененсеш” (1997-1998 г.). В ЦСКА е цели четири пъти - помощник на Георги Василев (1995-1997 г.) и след това старши треньор (2002-2003 г., 2007-2008 г. и 2012-2013 г.). Национален селекционер за младежи и след това за мъже. Водил е още “Литекс”, гръцкия “Калитеа”, “Ал Ахли” и “Ал Егифах” в Саудитска Арабия и египетския ЕНППИ. С тима на ЦСКА като треньор печели 3 пъти титлата, един път като помощник и веднъж купата. С “Ал Ахли” става носител на купата на Персийския залив. Женен за Дарина. Има двама синове - Александър и Стойчо-младши.

- Стойчо, защо реши да станеш футболист?

- Може би така ми е било писано. Още на прощапулника за ужас на нашите съм тръгнал към топката. И съм я взел. Започнах от квартала. Слагахме по два камъка за греди. Иначе организиран футбол започнах в училище. Тогава ме видя Теньо Милков и той ме заведе на стадиона в Димитровград.

- Имаш ли спортисти в семейството?

- Не. Никаква връзка. Татко работеше в циментовия завод. И дори беше твърдо против да ставам футболист. Каките ми пазеха двора да не ходя на тренировки. Аз съм се измъквал по всевъзможни начини. Дори веднъж счупих прозореца на тоалетната. И на бегом на стадиона. Разстоянието до стадиона беше няколко километра и се сменяха два автобуса. Нямах пари и затова тичах дотам. Не смеех да се върна по светло, за да не ме види баща ми. Чаках пред прозореца у нас да си легнат родителите ми. Но по едно време се престраших и влязох. Баща ми започна да вика, да ме наказва. В този момент намерих смелостта да реагирам. Казах му, че искам да следвам мечтата си и тя е да играя футбол. И ако някой е виновен да бъда нещастен, това ще е той. В този момент той млъкна. Никога повече не ми пречи, а напротив - подкрепяше ме. Както майка ми и сестрите ми. Винаги ще съм им благодарен.

- Помниш ли първия си мач?

- Не. Помня единствено, че аз и Пенчо Кутянов бяхме още на 16 години, когато ни пуснаха да играем в “Б” група. След това ме викнаха и в юношеския национален отбор. Тогава за малко не ме отказаха от футбола. Според Христо Андонов не ставах за голям играч. Бил съм ялов.

- Кой те привлече в “Берое”?

- Бончо Мерджанов. Велик човек. Той е в основата на всички таланти, които бяха привлечени в Стара Загора. И Георги Димитров, и брат му Динко, и Петко Петков. Невероятен търсач на таланти. Тогава вече ме искаха в ЦСКА. Дори шефът на футбола в Димитровград Добри Добрев ме криеше на язовир “Червена река”. Но ни разкриха. Стигна се дори до среща с първия секретар на партията в Стара Загора Курцанов. На нея присъства и татко. И той се наложи да отида в “Берое”. Беше негово решие.

- Как те приеха там?

- Аз повече се притеснявах от имената в съблекалнята. Там беше вратарят Кръстев, Петко Петков, Вутов. Все имена, от които съм се възхищавал. Младите не се обаждахме толкова много. От почит и уважение. Те бяха лидерите, ние само им помагахме. За късмет вкарах още в първия си мач. Стара Загора ме събра със съпругата ми Дарина. Това е достатъчно за цял живот.

- Вярно ли е, че дори си изкарал шофьорската си книжка без изпит в Стара Загора?

- Така е. Изпитът ми бе два дни преди мача с “Левски” в София. Изпитващият беше страстен левскар и започна да ми обяснява как ще ни бият с разлика. Аз му отвърнах и той предложи бас. Ако бие “Левски”, ме къса. Направихме 1:1 на “Герена”. На този стадион аз мачове не губя, съвсем нормално за мен, както показва кариерата ми на футболист и треньор.

- Къде те водеха на работа в Стара Загора?

- Втората заплата я вземах от една мебелна фабрика. Така бе в целия футбол. Но там отивах само за да си прибера парите.

- Имал ли си договор с “Левски”, преди да преминеш в ЦСКА?

- Договор никога не съм имал. Иван Вуцов, един човек, когото безкрайно уважавам и като треньор, и като ръководител, бе решил да събере най-перспективните нападатели в “Левски”. Мен, Тони Милков от “Тракия” и Руси Гочев от “Черноморец”. Аз в средата, а те по крилата. Дори май вече ни бяха записали и в школата в Симеоново. Трябваше да се действа светкавично. И го направих. Младежкият национален отбор имаше мач с Англия в Перник. Пред вратата комендантът на града Никифоров и кола на МВР. И аз през тоалетната, прозореца и към хората от ЦСКА. Единият беше съдържателят на сладкарница “Преспа” на “Граф Игнатиев”. И директно при Георги Христов, зетя на Добри Джуров, който бе шеф на ЦСКА. Подписах веднага. Но дойде наказанието.

- Трудно ли ти беше в този момент?

- Бях като умрял. Аз, Ради Здравков и Петър Курдов бяхме извадени от физкултурното движение! Не от футбола. Значи, ако искаш да играеш в някой заводски отбор, нямаш право. Черни дни. Ставахме в 7, за да играем с генерал Матеев на малки вратички. След това кросове и пак някаква тайна тренировка. Допуснаха ни скришом и до отбора. Но бяха 15 месеца, които са едни от най-черните в живота ми. Никола Миланов-Чопъра дойде в деня на сватбата ми, за да ни каже, че вече сме оправени. И първите си минути записах в мача срещу “Шомберки” (Битум).

- Кой мач обичаш най-много в кариерата си?

- Безспорно е този с “Ливърпул”. И не само за мен. Вярвам, че и за тези, които са били на стадиона в този момент. Това ще остане незабравим спомен.

- Спомняш ли си какво ви каза треньорът преди този мач?
- Не. Едва ли някой си го спомня. Еуфорията бе огромна. Бяхме на лагер в хотела на 4-и километър. Имаше кордон да ни пази от феновете. Но те намираха начин да стигнат до нас. Стадионът се пукаше по шевовете. В такива моменти трудно мислиш. Единствено искаш да победиш. Ние вече бяхме играли предишния сезон с “Ливърпул”. Там паднахме с пет гола, но можехме и да победим със същия резултат. Изпуснахме уникални голове, и аз, и Цецо Йончев. Не ни стигна опит. Не опит, самочувствие, че сме толкова добри. Вторият път ни се получи.

- Видя ли къде е Брус Гробелар при първия гол?

- Да. Още в Димитровград имах един треньор, който ме научи да бия с глава с отворени очи. И да се задържам във въздуха. Така вкарах първото попадение.

- Кое беше най-силното на вашия ЦСКА?

- Колективът. Беше невероятен. Шеги, закачки. Един отбор, в който нямаше резерви. Та при нас на пейката е сядал Георги Славков, Ружди Керимов. Имахме 15 човека, които са готови на бой. И в България мачкахме наред. “Локо” (Пд) отнесе осем с Христо Бонев в състава си. Кажете ми един отбор, който е победил шампионите на Англия, Германия и Испания? Сега дори не можем и да си го помислим. Такъв колектив имахме само през 2008 година отново в ЦСКА.

- Кой го отнасяше най-много в съблекалнята?

- Безспорен №1 бе Ружди Керимов. Той бе душата на компанията. С невероятно чувство за хумор, от което се възползвахме всички. И той приемаше всичко с усмивка.

- Приемаш ли тезата, че ЦСКА е бил подпомаган от властта?

- Не. Поне по мое време привилегиите бяха еднакви и за нас, и за “Левски”.

- По ваше време като че ли нямаше такъв антагонизъм между футболистите на двата гранда.

- Нямаше. Извън терена бяхме приятели. Джони Велинов дори стана кум на Боби Михайлов. Чакахме лагерите на националния отбор, за да се видим, да общуваме. Тези глупости се появиха след 1989 година.

- Не съжаляваш ли, че не ви пуснаха по-рано в чужбина?

- Не е имало как да стане. После разбирахме за офертите, които сме имали. От “Монако”, от “Атлетико” (Мадрид). Единствено знаех за “Ривър Плейт”, защото те дойдоха направо при мен на световното в Мексико. След това се бяха свързали с Иван Шпатов. А на срещата превеждаше Андрей Желязков. Но не е било писано да стане. След това се появи оферта от Португалия и всичко приключи.

- Как беше там?

- Едни от най-хубавите години в кариерата ми. И до днес си спомням тези моменти. Ходя редовно до Португалия, когато имам възможност. Имам много приятели там. Сега са треньори, ръководители. Обичам да се връщам там. Един обед трае около 8 часа. Тръгнах слабо, но след това всичко си дойде на мястото. Спечелихме купата на Португалия. Незабравимо.

- Защо не успяхме да пробием на световното в Мексико, въпреки че не бяхме толкова лош отбор?

- И аз не знам. Наистина не бяхме лош отбор. Преди световното попиляхме Дания с 3:0. А мачовете с Франция? Биха ни там 1:0, но не дадоха чиста дузпа срещу мен! ГДР да не беше слаб отбор? Не съм говорил с Иван Вуцов за това, но според мен ни съсипаха от лагери. Пристигнахме прекалено рано. Май дори бяхме първите в Мексико. А преди това месец на Панчарево, след това Германия. Вече бяхме изтощени от лагерна обстановка. Но това е моето мнение.

- Защо след края на кариерата си реши да станеш треньор? Повечето от съотборниците ти предпочетоха други занимания.

- Аз винаги съм се стремял към това. Още като играч. Например имам всички подготовки, които съм правил. На всеки един наставник, който съм имал. И когато станах на 36, имах две опции - да остана още една година като играч в “Ещорил”, или да стана треньор в “Оляненсе”. И така предпочетох втория вариант. Не съжалявам.

- Кой от треньорите, които си имал, ти повлия най-много?

- Аз слаб треньор не съм имал. Поне така смятам. Но над всички са Георги Василев, Иван Вуцов, Аспарух Никодимов и Димитър Пенев. Сега ще започна да допълвам списъка и ще изредя всички.

- Тежи ли ти онова 0:6 от Чехия като национален селекционер?

- Не. Аз съм човек, който живее за утрешния ден. Не се рея в миналото. Направил съм си изводите от тази загуба и гледам напред. Смятам, че мога да правя правилните изводи. Мнозина обаче забравят, че имаше и съвсем нормални причини за тази загуба. Контузени бяха Радостин Кишишев, Мариан Христов, Милен Петков. Стилиян Петров се върна от контузия и не бе готов. Българският футбол не е пълен с таланти, че като излезе един, да можеш да го замениш пълноценно. Забравя се и фактът, че започнахме квалификациите като аутсайдери, никой не ни броеше за живи, а 2 мача преди края водехме в групата с 2 точки преднина. Но всичко това е в миналото.

- А кои са любимите ви моменти като треньор?

- В България са двата престоя в ЦСКА. Рекордите, които направихме. В чужбина на първо място е работата ми в Саудитска Арабия. Спечелихме купата на Залива, което е като Лига Европа. В Египет от един изпадащ отбор станахме фактор и се класирахме за турнирите в Африка.

- Как се преживява истинска революция както тази в Египет?

- Трудно. Аз лично не разбрах, че е започнала. Бяхме със съпругата ми и Анатоли Нанков в едно кафене. И изведнъж ни поискаха сметката. След това затвориха. Всичко стана в рамките на 10-15 минути. Обадих се на Илия Дяков и той започна да ни хока, че е почнала революция, а ние пием кафе. За тези минути бяха изпразнени супермаркетите, банкоматите, всичко. След това дойде тежкото. За да сплашат хората, пуснаха затворниците. И тази тактика работеше около 10 дни. Всички се прибраха. Ние се бяхме барикадирали в нашия апартамент. С един диван, аз бях въоръжен с метална тръба. Съседите бяха направили доброволни отряди за охрана, но до нас не стигнаха. По-страшно беше с Дяков, който живееше около затворите. И говорим, а отвън се чуват изстрели. Успяхме и него да го прехвърлим при нас.

- Тогава ви измъкна правителственият самолет.

- Да, за което съм благодарен на Бойко Борисов. Всъщност един журналист направи връзката с него. Не се интересувам от политика, но тогава действа адекватно и светкавично. Може да е погазил някой закон, но ни спаси. Най-бързо действаха американците. За няколко часа си измъкнаха хората. Кацнаха пет огромни самолета и излетяха.

- Какъв е коментарът ти за ситуацията в ЦСКА?

- Нямам. Само болка и мъка. Аз, когато съм извън ЦСКА, се опитвам да не коментирам това, което става в любимия отбор. Не че не искам да съм на стадиона всеки ден. Да гледам всеки мач. Но знам манталитета на българина. Знам как ще се чувства колегата, ако аз гледам на стадиона. Заради това се дистанцирам. Има време за всичко. Участвах в протеста на феновете до момента, в който видях да се тръгва към БФС. Категоричен съм, че повечето от тези, които чупеха, нямат нищо общо с ЦСКА. И не това е начинът да се спаси клубът.

- Още ли си готов да се върнеш обратно, ако те поискат?
- Това винаги съм го казвал. И продължавам да го твърдя. На другия край на света да съм, повикат ли ме в ЦСКА, зарязвам всичко и тръгвам. Няма човек, който да е заразен с този бацил ЦСКА, който да не мисли по този начин. Но зависи с кого и за какво.

- Съжаляваш ли, че заради теб синовете ти не постигнаха много във футбола?

- Как да не съжалявам. И съзнавам, че аз съм единствената причина за това. Защото и двамата имаха всички данни да станат добри футболисти. И то много добри. Но нали знаеш вица за българския казан в ада - там няма дяволи, ние сами се дърпаме обратно.

- Това ли е най-големият ни недостатък - манталитетът?

- Няма друго. Заради това сме зле. Завистта е навсякъде. Особено през последните 20 години. Наскоро гледах един филм за 65-ата годишнина на ЦСКА. И видях интервютата на моето поколение. Ние сме спокойни, одухотворени. Може би е било от системата. Тогава нямаше такива грижи, както сега. Безработица, малки заплати. Не трябва да се заблуждаваме. Ако Бербатов бе останал в България, сега нямаше да е футболист. Но успя да се измъкне млад. Същото се отнася и до Стилиян Петров, и до Мартин Петров.