Една от легендите на Ботев (Враца) Валери Цветанов преди дни навърши 65 години, но макар и извън професионалния футбол в момента, той не остава нито за миг в страни от любимата игра. Започнал кариерата си във „В“ група с екипа на Ком (Берковица), следват 10 години оа терена с екипа на любимия си Ботев, в които записва 266 мача, а 5 пъти е викан и в националния отбор на България. Сега железният защитник от 80-те години ходи на стадиона като фен. И работи като учител в Професионална техническа гимназия „Никола Йонков Вапцаров“ в града – училището, което са завършили най-успешните врачански футболисти Цветан Йончев и Мартин Петров.
Не се чувства забравен, защото в града имат традиция всяка година да почитат юбилярите, но и защото децата, на които преподава, знаят кой е срещу тях и обичат футбола и клуба.
За футбола при подрастващите, за своето минало по терените в българската А група и за състоянието на любимия си Ботев врачанската легенда говори пред БТА.
„В нашето училище има традиционен турнир между класовете, който тази година за малко да не се проведе заради онлайн-обучението. Но децата не ме оставиха на мира, докато не го организираме. Все пак училището е с 99 процента момчета, но наистина децата обичат футбола. Има огромен интерес. Сред децата има и такива, които тренират в школата на Ботев (Враца), както и такива, които не играят никъде, но пак показват качества. Има и момчета, които са в агитката на нашия клуб. Записаха се 16 отбора, по цял ден затова говорят по коридорите. Турнирът се превърна в събитие номер 1, дори директорката се изненада какъв отзвук има. И това ме радва, защото показва, че традицията в града е жива. Но съм сигурен, че това се отнася за цялата страна. Каквото и да е, децата обичат футбола. Вече от нас зависи как работим, как организираме всичко и как ще ги развием“, разказва Валери Цветанов, който е и съдия на всички мачове. И уточнява, че някои от двубоите са доста трудни за ръководене заради страстите.
„Ако се правят по 1-2 турнира във всяко училище, децата още повече ще се ентусиазират“, казва още Валери Цветанов, който е 7-и в ранглистата на Ботев (Враца) за най-много мачове със зелената фланелка.
„Гледах мачовете на Ботев (Враца) с ЦСКА 1948 и с Пирин. Срещу ЦСКА 1948 издържах до третия гол и си тръгнах. А срещу Пирин пак исках да си тръгна, но понеже кръстникът ми Димитър Ефремов се беше прибрал в града, заради него останахме до края. Лоши резултати, но е нормално, тъй като отборът е предимно от млади момчета. Има и опитни, но ще ни бъде трудно да се спасим от изпадане. Но дори и да изпаднем, най-важното е да не се допуска срив и клубът да се задържи във Втора лига. Защото пропаднеш ли, после трудно се връщаш. Съседите от Спартак (Плевен) са ни пример пред очите. Ами бургаските Черноморец и Нефтохимик? Колко години вече ги няма. Другото, което е проблем, че няма местни. София и Пловдив са големи градове, там може да имат играчи от къде ли не. Но в такива като Враца местните трябва да са в отбора и да са основата. При нас има едно момче само – Мирослав Маринов, и донякъде Юлиян Ненов, чийто баща е от града.
След края на състезателната си кариера, железният защитник минава през треньорското поприще, работил е с успех в алжирския ЖСМ Тиарет, а също така в детско-юношеския, аматьорския и професионалния футбол.
„Спомените от футбола са много, но от дистанцията на времето, годините ми на терена като футболист все едно не ги е имало. Все едно друг човек е бил, толкова ми е далечно във времето. Но остава страхотното усещане, че съм играл за Ботев (Враца), че съм останал в историята на клуба и на града. И че като треньор съм помогнал на Мартин Петров да стигне там, където блестеше – по европейските стадиони. Няма да забравя и гостуването ни в Малта за мача с Нотингам Форест. Невероятна емоция – отборът, който няколко години преди това стана европейски шампион. Загубихме 0:2, в техните редици блестяха имена като Вив Андерсън и Гари Бъртълс, национали на Англия. Но не бяхме готови да излезем на изкуствен терен и това ни затрудни доста“.
„По мое време може би в четири или пет сезона играхме основно едни и същи 11. А за 7-8 години поне 80 процента от титулярите бяха непоклатими. Илия Вълов и Илия Войнов заминаха за ЦСКА и това отвори местата на други момчета. Но колкото и клиширано да звучи, бяхме като едно семейство. Наистина се познавахме. Например когато имаше изстрел, знаех, че Вълов ще я спаси и вече бях тръгнал напред, а той знаеше точно къде, как и колко силно да ми я хвърли. Даже на тържеството по случай 100-годишнината на клуба се шегувахме да не ми я дават много дълга топката, защото сега не мога да пробягам и пет метра“.
„Тук е мястото да похваля организацията за този празник, с който отбелязахме един век футбол във Враца. Всичко беше на много добро ниво – бяха събрани различните поколения играчи, автобусите в града бяха окичени със знамена на Ботев (Враца), навсякъде имаше разлепени афиши „100 години Ботев Враца“. Усети се, че целият град е в празнична атмосфера. Така че традицията във Враца е жива и тук футбол винаги ще има“, завършва ветеранът.
