Когато говорим за български женски баскетбол, едно от имената, с които трябва да започнем, е това на Иван Лепичев. Именно под ръководството на 67-годишния специалист записваме и последното си отлично представяне на европейско първенство - бронз през 1989 г. във Варна. Колкото и абсурдно в момента да звучи, страната ни е на пето място във вечната ранглиста по брой медали от шампионати на Стария континент при дамите с 10 отличия -1 златно (1958 г.), 5 сребърни (1960, 1964, 1972, 1983 и 1985 г.) и 4 бронзови (1954, 1962, 1976, 1989 г.). А само преди дни настоящият ни представителен тим допусна шесто поредно поражение и не успя да спечели нито един мач в Група F на европейските квалификации за жени. В последния си мач състезателките, водени от треньора Стефан Михайлов, загубиха като гости от Холандия с 68:89. Ето какво е мнението на легендарния треньор относно отчайващото представяне на първия ни отбор.
- Какво ви говорят тези 6 поредни загуби, г-н Лепичев?
- Крушката си има опашка. Колко са отборите в първенството? Какво е нивото? Това няма как да не е показателно и за качеството на игра и в националния ни тим. Имаме всичко на всичко два от бора - Монтана и Берое. При останалите тимове не може да се говори за конкуренция, а това пречи за покачването на нивото на тези, на които ще се разчита в представителния ни отбор. По-добрите, разбираемо е, избират по-силните отбори, където се плаща по-добре. Когато аз бях треньор на България, първенството беше много силно. Първите 7-8 бяха в непрекъсната гонитба. Избирахме от много, и все добри. А сега не е така. Иначе не съм съгласен с мнението, че треньорите не работят. Но го правят с наличния материал. Един добър треньор може да работи известно време със слаби баскетболистки, но няма да извлече максимума. И обратното е в сила - слаб наставник да вземе много силен тим. Резултатът ще е същият.
- Явно в сегашната ситуация основен фактор са парите?
- Именно. Къде са отбори като Кремиковци, Дунав, Хасково, дори Бургас... Загубили сме всякакви позиции. 10 години работих в Самоков. В момента 9 от техните момичета са разпръснати в клубовете в цялата страна. Там приоритет са мъжете. Но я да вземат да направят един женски отбор, да видим какво ще стане. Не е хубаво, че всичко е концентрирано в само два-три клуба. Да, мъжките отбори са много по-атрактивни, но аз отлично помня мачовете на ЦСКА в Адриатическата лига, когато зала „Универсиада" беше пълна. Жените не забиват, но хората имат нужда от положителни емоции. Другите страни отдавна ни изпревариха.
- Каква е ролята на федерацията в тази ситуация?
- Тя се ръководи от клубовете. Но може да спре младите да не се местят непрекъснато. Давам ви за пример Стара Загора. Там се дават пари от 2-3 години насам. Но бих искал да попитам колко са местните момичета? С подобни проекти се привличат таланти от провинцията, които обаче не получават достатъчно игрово време. След 2-3 години с кой ще играят? Затова в НБА всеки мач е интересен. Защото най-добрият в драфта отива в най-слабия отбор. Упа дъкът е факт. Не само при жените сме зле. Отборите ни до 20 години - девойки и кадетки, са на 25-30-о място. Стигнахме дотам, че Холандия ни бие насред София...
- Преди години начело на тима ни бе испанецът Хосе Мария Бусета, при който имахме положителен баланс, а наскоро той класира тима на Великобритания за европейско първенство.
- Аз имах особено мнение за него. Той получи най-хубавите условия за работа от финансова гледна точка. Покойният бивш президент на федерацията Михаил Михов искаше да стимулира женското направление, но и испанецът се сблъска с липсата на потенциал. А иначе и Англия, и Белгия вече са много пред нас. Те взеха нашата система за централизирана подготовка, която беше много успешна и ни донесе много слава. Наред с това, много важно бе и отношението към спорта. Наскоро срещнах Евладия Славчева, която работи с млади състезатели и ми казва: „Тренер, те не искат да играят баскетбол". Вече спортът не е приоритет. Сегашните изкушения са много повече от преди и това вероятно е водещото.
- Кога сте били най-щастлив в своята треньорска кариера?
- Винаги! От 41 години съм треньор. И на 70 да стана, пак ще съм същият! Успешният наставник е плод на характер и амбиция. Често казвам, че ние сме били от щастливото поколение треньори. Иска ми се сега да сме свидетели на по-голяма приемственост. Да не се дава път на млади и още недоказани се треньори. Нека първо на клубно ниво да се докажат, пък тогава да им дават национални отбори. И друго много важно - трябва да се възстанови уважението между треньорите. Да искат да си помагат, да учат едни от други и да вървят заедно напред. Иначе няма как да стане. Много е важно да се разбере, че баскетболът не почва нито от нас, нито от днес. Ще го има и утре.
- Виждате ли светлина в тунела?
- Честно казано - не. Не съм оптимист. Съмнявам се, че скоро ще се върнем на европейската сцена. Още през 2005 г., след като се върнах от Франция, гледах мач между Славия и Левски. 11 от момичетата бяха над 30-годишна възраст. През 2008 г. в едно интервю казах, че трудно ще излезем от блатото. Сега се опитват да изтласкат на заден план историята, но тя рефлектира...
- При мъжете нещата сякаш изглеждат една идея по-добре?
- Да, така е. Пирамидата при тях е с по-широка плоскост. Конкуренцията е по-голяма. Националите направиха два добри мача срещу Франция и Русия. Но не може само Александър Везенков да бъде коректив за този отбор. Трябват още 10 като него. Радвам се за Данчо Минчев, Константин Костадинов и другите млади момчета, които трупат опит в силни отбори. Чужденците също вдигат класата. Все по-силни играчи идват в Европа от Америка. И ние не правим изключение. Но да са по един-двама за баланс и покрай тях да израстват нашите.