Привилегията за нацията

Винаги съм се дразнил на носталгични спомени от близкото минало, когато Всичките успехи на България се обясняват с предимствата на тогавашната система.

Естествено, примерите за позитивни случки в настоящето са много малко, но все пак се намират. Треньорът на българския национален отбор по волейбол е едно от малкото доказателства, че Иван Абаджиев и Нешка Робева не са върхът на сладоледа в занаята, както постоянно ни се набива по всички възможни начини.

Стойчев е прякото доказателство, че демокрацията не е гробокопач на българския спорт и че може да се достигне реално до световното ниво в спорта. Дори при сегашното лошо дередже на родния спорт България притежава поне двама треньори, които са в първите места или така наречения Топ на своите спортове.

Единият е Стойчев във волейбола, другата е Илиана Раева в художествената гимнастика. На хора като тях с висок таван на възможностите смяната на системата не им пречи да доказват, че и без ВИФ "Георги Димитров" и без спортни училища талантливият човек може да намери път да стигне до световното ниво. И че трудностите и локално-провинциалното положение на дадената страна не могат да спрат порива и устрема на таланта.

Радостин Стойчев, ако не първият, със сигурност е най-характерният случай на космополитизъм вече и в спорта. Както почти никакво значение няма фактът, че Жозе Моуриньо е португалец, така и от същото значение е, че Стойчев е българин.

Преди националната му принадлежност обаче пред него стои една личностна характеристика и тя се нарича професионализъм от възможно най-високото равнище. Такива като Стойчев в своята абсолютна рядкост са привилегия-за нацията, която по стечение на обстоятелствата представляват.

Не случайно той е във волейбола явления като Радостин Стойчев са в малка степен зависими от конкретните обстоятелства. Все пак може да се приеме за симптоматично, че спортът, в който Стойчев реализира безценните си възможности, е волейболът. Точно този спорт се развива на едно по-различно равнище от останалите в България за последните 20 години.

Родният волейбол продължава да е съпоставим с най-добрите образци в света и по всичко изглежда, че може да го прави за дълги години напред. Ако футболът например изчерпа всичките си налични запаси някъде с края на миналия век, то волейболът демонстрира един постоянен резервоар от нови и нови амбиции.

Не е случаен фактът, че българският национален отбор от години доразвива все по-успешно модела, като сменя изпълнителите, но не променя целите. България имаше сериозни успехи и при Мартин Стоев, бе на световно ниво при Пранди, а сега от Стойчев се очаква да вдигне окончателно летвата с нещо повече от всичко постигано досега.

Но на базата на резултатите до момента това не е някаква идея фикс или чиста утопия, това би бил един естествен процес на достигане на по-високи цели чрез имплантиране на качество. Националният отбор на България и Радостин Стойчев вървяха един срещу друг, за да се срещнат точно в сегашния момент. Той от позицията на едни направо невероятни клубни успехи, а отборът при наличието на достатъчно талант и качество за постигането на нещо голямо.

На негова страна е и системата. Позицията на национален треньор по волейбол е една от най-примамливите в клубните спортове. За разлика от футбола например волейболният цикъл на ниво национални отбори разполага с богат календар, който дава на треньора възможността да изгради състава си.

Не да събере играчи и да ги пусне до игрището да играят каквото си могат, а да ги подготви тактически, физически и психически спрямо своята концепция за нещата. Стойчев, както и неговите предшественици, разполагат с над 100 дни за изграждането на тима, плюс около 30 официални мача.

Няма друг колективен спорт, в който един национален треньор да разполага с всичкото време на света, както е във волейбола. При друг режим на работа Стойчев просто не би могъл дори да си помисли, че може да приспособи печелившия модел от Тренто към националния отбор на България. На базата на многото време, с което разполага, той може да вкара отбора в точния ритъм. Първоначалните впечатления, че нещо в тима не е наред, бяха именно от такова естество.

Стойчев като много голям в своя спорт просто знаеше, че все още има време, за да напасва нещата. И отборът с всяка следваща седмица играеше все по-добре и по-добре. Ако в първите мачове представянето в отделните компоненти като посрещане, блок и атака на моменти плашеше със своята неефективност, то в последните мачове с Русия се видя, че вече се минава на друга скорост.

Силните страни на треньора.

За непредубедения страничен наблюдател са достатъчни само няколко изречения на Стойчев, за да се разбере, че този човек сякаш идва от друга планета. При него отсъства каквото и да е било разточителство на изразни средства. Всяка негова дума е право в целта и показва, че в неговата област биха му подхождали всякакви научни звания. Като всички гении обаче и Стойчев е крайно самокритичен.

Отборът побеждава, залата реве от удоволствие и той втрещява всички със своите забележки. Всъщност ще се появи ли някой като него, който след победа над Русия да каже, че руснаците са с класи над България. И дори за миг не се изкуши да посегне към напомпания патриотизъм, който при това му се поднася на тепсия от съдбата.

В треньорския бизнес има много добри специалисти, които разбират или, както се казва, четат добре своя спорт. За да си от световна класа, това обаче не е достатъчно, това е само трамплин за достигане на едно относително средно равнище. Радостин Стойчев, освен че разбира отлично своя спорт, има и идея как да реализира вижданията си до възможния връх. Направи го в Италия,  има всички предпоставки да го стори и в България.

Но дори и да се размине с целите си, неговият ореол ще си остане непокътнат, колкото и да се опитват да го оплюят. Той е толкова високо, че дори силни пръски, каквито безспорно могат да хвърлят българите, не могат да го достигнат. А докато е в играта, всички могат да се учат от него. Ще им е от полза. Защото гениите не се раждат всеки ден и не можеш да ги срещнеш под път и над път!

Би било хубаво българските фенове и медии да оценят този треньор. Защото в настоящия момент той е богатство и една от емблемите не само за волейбола, но и за спорта ни като цяло.

Дори и да не се бяхме класирали за финалите на Световната лига, това по никакъв начин не биваше да променя оценката за Радостин - един безупречен професионалист и треньор с уникални качества, доказал се на най-високото възможно ниво.

Жаклин Михайлов, „Тема спорт”